Изкуството на лова

— Ентропат — уточни Конквилас. — Но млад и не особено силен. Аз самият съм доста по-стар от Дюна.

— Но тя е дъщеря на съзидателя!

Конквилас кимна и призна:

— Да. Малко е неудобно.

Войникът не можеше да откъсне поглед от тялото на богинята сред останките от драконови черва и трупове на войници, избити при обсадата на Араш — хора, най-сетне намерили покоя на смъртта.

— Какво според теб ще направи Фиорел? — попита той.

— Не зная какво ще направи — отвърна Конквилас, втренчил поглед в лъка си. — Фиорел е ужасен заядливец. Сигурно има планове за този свят и вероятно и за мен. Може да се опита да ми види сметката още утре, или след триста години. Или просто да забрави за случката. Дюна винаги му е създавала проблеми.

— Нима вярваш, че ще си затвори очите пред това, което направи?

Конквилас сви рамене и отвърна:

— За всеки случай ще си събера стрелите.

272 години по-късно

1. Момичето под водата

Намираше се в плитък циркус, заобиколен от гранитни скали — приличаха на гигантски чудовищни вълни. Заснежените им върхове сияеха на светлината на милиарди звезди — на съзвездия, разпръснати из космическия небосвод като стъклен прах. Въздухът бе пронизващо студен, толкова мразовит, че сигурно съвсем скоро щеше да умъртви белите ѝ дробове. Тя чуваше шума на ручеите откъм планината и свистенето на вятъра, вдигащ снежен прах над планинските склонове. Отгоре, подобно на дъжд, се сипеха дребни кристали, блещукащи на фона на черното небе и звездите. Тя си пое въздух и едва не се задави.

Основата на циркуса бе изкуствено изравнена и прокопана така, че по краищата се виждаха дълбоки вдлъбнатини. Всяка бе напълнена с отрова от различно море и осветена отдолу. Изкуствените езера сияеха като отворите на химична фурна. Тя разпозна червеникавия оттенък от Море Регис — Морето на кралете, и воднистозеления на Злачно море, а по-нататък светлокафеникавия на Море на светлините. Но имаше и още водохранилища с отрови, непознати за нея, кладенци, облицовани с хромирани плочи, над които мъждукаха разноцветни сияния.

В центъра на скалната конструкция, подобно на изхвърлена на брега и прекатурена на една страна ладия, се издигаше колиба от драконови кости. От вътрешността ѝ се процеждаше призрачна светлина, хвърляща наоколо издължени танцуващи сенки. Някой или нещо се движеше вътре и ѝ се стори, че дочува звук, като от хлъзгащо се по стомана точило. После вятърът се усили и заглуши звуците.

Янти направи няколко крачки към колибата и спря.

Вдлъбнатината вдясно от нея бе пълна с кехлибарена течност. На няколко лакътя дълбочина видя превита фигура — по-скоро труп, отколкото човек. Беше гол до кръста, стиснал кокалените дръжки на рало, чийто стоманен лемеж бе заровен в калното дъно. Кожата му бе млечнобяла, косата му се рееше като черна пяна. Всеки път, когато стигаше стената на своя затвор, той обръщаше ралото и продължаваше да оре в обратна посока. По ъглите на помещението бяха окачени перлени фенери, хвърлящи върху зиданите стени зловещи сенки. Янти се приведе, за да погледне мъжа отблизо. Струваше ѝ се познат.

Нещо в походката…

Вероятно мъжът усети близостта ѝ, защото спря и вдигна глава.

Янти потрепери. Мъжът нямаше очи.

В отсрещната яма водата бе розова като месо на изкормена риба. В средата бе поставена маса, върху която бяха подредени чаши и чинии. Жена и малко момиче седяха, свели очи към съдовете, в които нямаше храна. Водата придаваше на кожата им болнав вид. Тази гледка пробуди в душата на Янти спомени от нейното детство. Двете жени, също като селянина, ѝ се сториха познати.

„Не вдигайте очи, моля ви, не вдигайте очи.“

Жената и детето погледнаха към нея едновременно.

Янти извика, притисна корема си с ръце и хукна към колибата, като тръскаше глава, сякаш можеше да изхвърли виденията от ума си. Докато тичаше, видя още мъже, жени и деца в наводнените ями, някои не помръдваха, други бяха заети с най-обикновени задачи — сляп старец се опитваше да поправи крака на маса, сляп учител прелистваше празни страници, двама слепци се бореха над връзка бронзови ключове. И всичките ѝ бяха познати, защото идеха от спомените ѝ, макар и променени, както се случва в сънищата.

Най-сетне стигна колибата, спря и се помъчи да успокои разтуптяното си сърце. В процепите между драконовите кости се виждаше червена светлина. Мярна отблясъци от пламъци, част от ръждясала метална маса, куки и вериги, окачени на тавана. Опря длани на гладките подпори и надзърна между тях. Върху металната маса бяха подредени малки стъкленици — ичусаи? А после видя и точилото, което бе чула. Но нямаше меч. Нито човек.

— Ти си била значи.

Янти се обърна.