Изкуството на лова

— Не. — Тя се помъчи да си припомни какво бе станало, но спомените ѝ от атаката бяха мимолетни като снежинки. Имаше някаква бетонна килия. Хаурстафски войник. Мъж с бяло палто. Спомняше си, че вратата се затръшна и че войникът бе облян в пот.

— Ти с него ли си сега? — попита Марквета. — Той ли те пази, докато спиш и сънуваш този сън?

Бяха я измъчвали и тя запрати съзнанието си надалече от това ужасно място, откъсна се от собственото си страдание. Беше се реела над Морето на призраците, това огромно пространство от възприятия, и в гнева си, в своята ярост бе…

О, божичко!

— Ще го доведеш ли в двореца в Ел? — попита Марквета.

„Какво направих?“

— Имаш думата ми, че никой от двама ви няма да пострада.

Внезапен повей на вятъра развя косите ѝ. Усети студения въздух да хапе лицето ѝ. Бурята се върна, придружена от тътнежи като при оръдейна канонада. Битка в морето. Планините около нея внезапно изчезнаха. Защо Грейнджър я бе отнесъл? Не можеше ли просто да я остави там да умре?

Марквета местеше поглед между нея и небето. После каза:

— Май бъркам нещо. Този мъж… Той не те е спасил. Той те е отвлякъл?

Очите на Янти се напълниха със сълзи.

— Той ми е баща — каза тя. — Ти не разбираш. Не той ви освободи. Аз бях. Аз ги избих. — Тя захлипа. — Не исках да го направя… аз…

Обърна се и побягна.

— Чакай!

Той успя да я улови за китката.

Тя извика.

Но той я задържа.

— Моля те, Янти.

Изведнъж я прониза болка — рязка болка, сякаш докосването му я изгаряше. Видя между пръстите му да се процежда кръв и чу пукот, когато магията му накара кожата ѝ да изчезне. Той я погледна ужасѐн и я пусна.

— Не исках — произнесе, втренчил виолетовите си очи в наранената ѝ ръка. — Не го направих аз. Това е от съня ти. Кълна се — само си го представяш.

Янти удари — не физически, а инстинктивен мислен замах, колкото да отхвърли младия мъж назад. Той се сепна, после потрепери. Лицето му се изкриви болезнено и той падна на колене.

Янти се обърна и побягна. Вятърът се усили, земята се покри със скреж, тънки ледени кори закриваха каменните ями. От дълбините им Удавниците бяха вдигнали към нея слепите си лица, на които се четеше нямо обвинение.

В паниката и ужаса си тя се спъна и падна. Светът се завъртя. Тя тупна на твърдата скала, лицето ѝ бе само на сантиметри от жълтеникавата вода в ямата. Изведнъж видя отсреща себе си. Не беше отражение, а истинска Янти, захлупена под саламура с цвят на слънчоглед. Удавницата Янти седеше на стол и гледаше нещо, което бе стиснала в ръката си. Беше медальон, с повдигнато капаче, за да се вижда мъничкият портрет вътре. Млад мъж със златиста коса? Нейният принц? Не знаеше със сигурност. Момичето под водата не вдигна глава към своята дишаща въздух двойничка, а продължи да гледа медальона, притиснало с другата си ръка подутия си от бременност корем.

2. Грейнджър

След четири часа постоянна работа с копиращия меч носът на Грейнджър започна да кърви. Той притисна горната си устна с бронираната ръкавица и отдръпна ръка, загледан в червеното петно, което бързо изчезваше в метала сред миниатюрни вихри. Миг по-късно металната ръкавица започна да пулсира в отговор на нарасналата ентропия. Вихрите засияха с причудлива светлина. А след това той усети как енергията от ръкавицата се предава на меча, сякаш унмерското острие я поглъщаше жадно. Ръкавицата потрепери в напразен опит да спре този поток и за няколко секунди между двете унмерски изделия се разрази нещо като война за надмощие. Мускулите на ръката му се свиваха болезнено, той почувства нарастващо напрежение в слепоочията… и после всичко изведнъж свърши. Мечът бе спечелил, както ставаше винаги. Грейнджър направи опит да се отпусне. Искаше да се освободи от оръжието, ала не смееше, преди да е сигурен, че са в безопасност. Мечът бе техният единствен коз. Магичните копия, които създаваше, бяха твърде полезни, за да ги пренебрегва.

Най-близкото копие събираше съчки и ги трупаше край огъня, друго се бе навело над пламъците и вареше чай в празна гилза от снаряд. И двамата приличаха досущ на него, ала бяха призовани незнайно откъде от това дяволско острие — и всеки от тях притежаваше също такова. И двамата носеха унмерска енергоброня, също като тази на Грейнджър, която им осигуряваше неизчерпаема сила и издръжливост също като на него. Приличаха на него по всичко — същото мускулесто тяло и изопната, покрита с белези от саламурени изгаряния кожа, — но въпреки това му бе трудно да мисли за тях като за хора.

Копието край огъня използваше една от хилядите разпръснати из гората гилзи, за да свари чай. Някои от тези снаряди бяха изстреляни по колесницата на Грейнджър по време на нападението му.