Изкуството на лова

Мълчанието ѝ потвърди подозренията му. Янти се беше намирала на същия ледоразбивач, който бе откарал Грейнджър на север, до предавателната станция в Пертика. До мястото, където беше открил цял арсенал унмерски оръжия, който пък му бе позволил да я спаси. Корабът с мъртвия капитан. В главата му отекнаха думите, подхвърлени от унмерския оператор: „Но това не му попречи да достави стоката и после да те докара тук, нали?“ Дали пък точно той не бе натикал очилата в ръцете на дъщеря му? Ами останалото? Предавателната станция, на която се бе озовал, обучението му с енергобронята, фазиращия щит и копиращия меч, бягството му и последвалото пътуване до Ел — дали всичко това не беше планирано предварително?

В края на краищата резултатът от тези малко вероятни събития бе, че сега унмерите бяха свободни, а техните хаурстафски поробители бяха или избягали, или мъртви.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-сигурен беше, че са ги манипулирали, местели са ги като пионки върху шахматна дъска. Думите на Хериан правеха невъзможна случайната му поява на това място. И въпреки това сложността на подобна многоходова комбинация го объркваше. Откъде унмерите можеха да знаят за Янти? Хериан се бе представил като оператор. Сега обаче Грейнджър се питаше какво всъщност значи това.

— Къде сме? — попита Янти.

— На няколко мили южно от двореца — отвърна Грейнджър. — Около една левга. Битката утихна.

— Каква битка?

— Унмерите завладяха двореца — обясни той. — Използваха някакво оръжие — нещо, което косеше хаурстафските телепати като сърп. Има стотици убити, може би хиляди. Оцелелите избягаха във военните лагери в гората или в Порт Ел. Хаурстафските бойни отряди се спуснаха да разузнаят какво става в двореца. Последваха престрелки. В гората видях левкотомиран унмер. Но от известно време се възцари тишина.

Тя изглеждаше погълната от мислите си. Или пък съзнанието ѝ се рееше в нечий друг ум? Никога не знаеше със сигурност какво точно вижда във всеки един момент дъщеря му. Изведнъж тя потрепери и Грейнджър зърна в очите ѝ гняв.

Янти подсмръкна и обърса носа си с ръкав.

— Какво правим тук?

— Тръгваме.

— Къде?

Той сви рамене.

— Дори не знаеш?

— Към Порт Ел — каза той. — Ще намерим някой кораб, който…

— Какъв кораб?

— Нямам представа.

— Ама наистина си се подготвил старателно, а? — подхвърли тя с изненадващо огорчение. Зачервените ѝ очи го гледаха ядно. — Имаш ли пари?

Той не отговори.

— Сигурно и за това си разчитал на мен?

Грейнджър реши, че е търпял достатъчно и изръмжа:

— Аз те измъкнах от онзи проклет дворец! Сега млъкни и остави на мен да направя останалото.

— Ти си ме измъкнал? — повтори тя невярващо.

В действителност той бе заварил в двореца истински хаос, с безброй хаурстафски трупове и левкотомирани унмери, освободени от килиите за изтезания и кръжащи като умопобъркани по запречените от мъртви тела коридори. Появата му в този момент бе напълно случайна. За пореден път съзря зад всичко това ръката на скрит манипулатор и това го обезпокои сериозно. Време беше да се махнат колкото се може по-далече оттук.

— Можеш ли да ходиш? — попита той.

— Никъде няма да дойда с теб — отсече тя.

— Нямаш избор.

— Връщам се в двореца.

— Не, няма. — Още щом го каза, видя как дъщеря му стиска зъби и ноздрите ѝ се раздуват. Знаеше какво ще последва. Когато Янти се инатеше, правеше го докрай.

— Нямаш никакво право да ме спираш — заяви тя. Опита се да се изправи, но изохка от болка и се отпусна на земята. В този миг изглеждаше много по-малка от петнайсетгодишна. Или вече беше на шестнайсет? Само с няколко години по-млада от майка ѝ, когато Грейнджър я срещна. Но ето я тук, покрито с рани дете, седнало на тревата и готово да се разплаче.

Едно от копията на Грейнджър приклекна до нея сякаш възнамеряваше да я успокоява, макар да не му бе давал подобни нареждания. Той понечи да му се скара, но Янти го изпревари.

— Махни се от мен! — кресна на копието. А след това се разхлипа.

Грейнджър нареди на копието да се отстрани. Контролът му върху копията бе станал почти инстинктивен. Все едно да държиш в главата си едновременно няколко съновидения. Можеше да се прехвърля във всяко от тях (да се озове някъде в гората, да събира съчки или да е клекнал до огъня) и същевременно да прави неща, за които не се изискваше голяма концентрация.

Погледна Янти объркано — не знаеше какво да направи, — после отиде при огъня, където негово копие вареше чай. Не би и помислил да разговаря с него, нито да се отнася към което и да било от тези магьоснически творения като към човек, затова просто вдигна импровизирания чайник и го занесе при Янти. Усещаше топлината през металните ръкавици.

— Изпий това.

— Махни се!

— От него болката ще попремине.

Тя си издуха носа и изтри сълзите от очите си. За миг той си помисли, че ще замахне и ще блъсне чайника. Но изглежда вече се бе успокоила. Взе чашата от ръката му.

— Мирише на трева.

— Ами всъщност си е трева — отвърна той. — Брезова трева и разни билки. Правехме си такъв чай в Арамо, когато… — Млъкна. Това едва ли я интересуваше.