Изкуството на лова

Лицето на Грейнджър остана безстрастно, ала мислите му се гонеха в трескав бяг. Янти? Нима принцът наистина вярваше, че тя стои в основата на ужасните опустошения, довели до неговото освобождаване? Сякаш нечия невидима ледена ръка стисна сърцето му. Завладя го отчаяние. Всяка фибра от съществото му жадуваше това да не е истина, но се боеше, че е точно така. Хаурстафите се бяха ровили дълбоко в ума на дъщеря му — ум с необичайни, вероятно неразкрити сили. Ум, от който се бояха. Бяха се опитвали да открият докъде се простират границите на способностите ѝ. Страхуваха се, защото усещаха, че са уязвими за силата ѝ. Какво ли неволно бяха отключили там?

Принцът се мръщеше озадачено, чакаше отговор.

За да спечели малко време, Грейнджър попита:

— Казваш, че пътищата са отворени?

— Успяхме да постигнем временно споразумение с дворцовата стража и хаурстафското командване — отвърна Марквета и повдигна рамене. — Макар че все още има много въпроси за обсъждане, насилието е преустановено. Пътищата са много по-безопасни, отколкото бяха снощи.

— В такъв случай не ни е нужна помощта ви — каза Грейнджър.

— Бях сигурен в това — отвърна Марквета. — Но какво ще кажете за дъщеря ви? Бедното девойче се нуждае от време, за да се възстанови след преживяното. Защо да вървите чак до Порт Ел, след като може да похапнете при нас и да прекарате една нощ в пухени легла?

— Нищо ѝ няма — изръмжа Грейнджър. — Отиваме си у дома.

Възрастният унмер също смуши коня си, изравни се с принца, приведе се и му прошепна нещо.

Марквета кимна и пак се обърна към Грейнджър.

— Ще ви ескортираме до Порт Ел.

— Не ни е нужен ескорт — опъна се Грейнджър.

— За нас ще е чест.

— Казах — не.

Принцът го гледа няколко секунди, после погледът му се плъзна към магьосническия меч. Устните му бяха извити в усмивка, която не беше съвсем ехидна, всъщност дори не беше усмивка, ала във виолетовите му очи се мярнаха гневни отблясъци. Лицето му бе бледо като паяжинова коприна, косата му — с цвят на златни жички. Мъжът до него бе съсухрен, но с изправени рамене, със стойката на ветеран. Грейнджър видя върху ръката му татуировка с геометрични фигури, каквато предпочитаха да носят магьосниците ентрописти, ала нямаше и следа от някакви усилвателни механизми или устройства, до каквито често прибягваха тези дяволи. Двамата унмери се спогледаха и за един кратък миг Грейнджър бе сигурен, че разговарят. Накрая Марквета поклати глава и каза:

— Добре. Никому няма да натрапваме гостоприемството си. — Погледна за миг Грейнджър в очите, после кимна към копиращия меч. — Съветвам ви да внимавате с това оръжие, благородни господине, инак наистина ще ви погълне изцяло.

След тези думи дръпна юздите и обърна коня. Останалите ездачи го пропуснаха да мине. Момъкът се отдалечи по пътеката, без да поглежда повече към Грейнджър.

Останал сам, стиснал дръжката на меча, който дори не му принадлежеше, Грейнджър ги изпроводи с поглед. Щом конниците се скриха зад завоя, той си пое дъх и премести съзнанието си от далечното копие до своето оригинално тяло.

Ала твърде дълго бе останал в другия. Завръщането му бе като свестяване след як тупаник. Светът около него бе замъглен и се люшкаше. Слънчевите лъчи се процеждаха през мрежата на ретината му, в ушите му ечеше тропот като от бясно препускащи коне.

Всичко това изчезна бързо. За един кратък момент нищо наоколо не изглеждаше реално. Стомахът му се сви и той едва не повърна. Клекна и се подпря на ръце. От устата му се стичаше горчива слюнка, ноздрите му бяха изпълнени с миризмата на влажна почва и диви цветя.

— По-добре да тръгваме — каза, без да поглежда Янти.

После се огледа.

Янти беше изчезнала.

3. Завръщане в двореца

Грейнджър се прокле за собствената си недалновидност. Колко време бе отклонено съзнанието му? Само няколко минути, а ето че…

Трескавото претърсване на гората не даде резултат и той затвори очи, стисна зъби и остави на възприятията на останалите копия да нахлуят свободно в главата му.

Поклащащи се зеленикави папрати.

Жълти листа сред потъмнели клони.

Насекоми, реещи се във въздуха като цветен прашец.

Висока трева.

Обрасъл с мъх камък.

Почва. Лишеи.

Пеперуда, пърхаща над бели цветя.

Изсумтя уморено и откъсна ума си от това нашествие. В ушите му кънтеше екот като от удряща се стомана, сякаш из мислите му препускаха бойни колесници. Усети на устните си вкуса на кръв.

Нито едно от магьосническите копия не успя да открие Янти.

Но, разбира се, тя можеше да вижда през техните очи, стига да беше достатъчно близо. Сигурно знаеше къде е всеки от тях и така с лекота им убягваше.