Изкуството на лова

Грейнджър въздъхна дълбоко и уморено. Как да намериш човек, който не иска да го намериш и знае къде точно го търсиш? Усещаше неприятен сърбеж в очите, крайниците му като че бяха налети с олово. Все още чуваше далечния метален грохот на въображаемите колесници. От време на време пред погледа му изникваха образи, пратени от копията му.

Очите му неволно се спряха на подпряния на дънера щит и сърцето му се сви. Върху кристалната повърхност пламтеше зеленикав огън. Не се виждаше нито едно отражение от околния свят. Да гледа щита бе като да гледа в димящото сърце на космоса. А там се спотайваше безумие. Грейнджър се зачуди дали да не остави тази проклетия там, където си е. Дори докосването до щита караше нервите му да се изопват. Не беше сигурен, че има достатъчно сила, за да го вдигне. Но от друга страна… Хериан бе споменал за невъобразимите сили, спотайващи се в неговите призми — много по-неуловими и опасни от тези в меча и бронята. Нищо не можеше да проникне през този изкован в бездната щит, дори вакуумна стрела. Той бе неуязвим даже за разрушителното въздействие на унмерите. Хериан бе обяснил, че това е възможно, защото щитът съществувал едновременно в много светове, споделян от множество воини в повече от един космос. Грейнджър нямаше представа кои други биха могли да носят точно този щит или къде се намират, знаеше само, че вероятно нямат нищо общо с човешкия род. А след това Хериан бе намекнал, че щитът има и още по-грандиозна и страховита сила — тоест, че не е невъзможно да бъдат призовани и другите негови притежатели.

Как да се раздели с подобно съкровище?

Грейнджър вдигна щита и го намести на ръката си. По повърхността на щита пробягаха светлини и след един кратък миг, през който Грейнджър се бореше с главозамайването, безбройните фасети се превърнаха в зеленикавочерен океан. Грейнджър се огледа, смутен и объркан. Къде се намираше? Насред море? Сред бушуваща буря? Но не — допреди миг около него имаше гора. А после дърветата и храстите се появиха отново, като палитра от разноцветни багри. Пред погледа му изникна поляната и обраслите с мъх дънери. Щитът сякаш бе лек като перце, ала същевременно той едва успяваше да го повдигне. И някак си се беше вкопчил в ръката му, сякаш я пронизваше с множество малки игли.

Грейнджър се закашля и не се изненада да види, че храчката му е примесена с кръв.

Намести щита, метна торбата през рамо и сложи дясната си ръка на дръжката на меча. И така — едновременно прегърбен под непосилна тежест и изпълнен с неестествена сила — се затича през гората. Усещаше, че тялото му е в плен на някаква странна магия. Но опита да се съсредоточи върху предстоящата задача. Може да не знаеше къде е Янти в момента, но със сигурност знаеше къде ще отиде.

Макар че бе глуха и сляпа, Янти рядко се губеше, тъй като избягваше да се отдалечава от другите хора. В края на краищата нали тъкмо чрез техните очи и уши възприемаше околния свят. През целия си живот трябваше да преодолява една неприятна особеност на способностите си — когато никой не гледаше към нея, тя не знаеше точно къде се намира. Тъкмо този недъг бе довел до развиването на една привичка, която майка ѝ бе кръстила „поведение, търсещо внимание“. В случая с Янти обаче търсенето на чуждо внимание бе необходимо условие, за да оцелее.

Всичко това се промени с появата на унмерските очила. С тях тя виждаше както всички. Можеше да се наслаждава на трепкащата слънчева светлина, процеждаща се през короните на дърветата, на пърхащите над цветята пеперуди, на влажната повърхност на зеления мъх. Една муха прожужа край главата ѝ и тя замахна с ръка. Беше странно, че вижда всички тези неща. Ала това не пречеше на свръхестествените ѝ сетива да останат настроени. Всеки път, когато затвореше очи, тя усещаше присъствието на двореца на няколко мили от нея: беше като огромно светло петно, увиснало насред мрака — комбинация от възприятията на всички, които се намираха в него.

И все пак унмерските очила ѝ бяха разкрили един нов свят на пълна свобода и тя не можеше да му обърне гръб. И те, както повечето очила, поддържаха физическа връзка с магьосник, живял в миналото. С леко завъртане на колелцето за настройка отстрани тя получаваше възможност да вижда всичко, на което е бил свидетел някогашният им притежател във всеки момент от живота му. Умът ѝ бе свързан — през необятните простори на времето — с неговия ум и тя можеше да снове напред-назад из спомените му колкото си иска. Очилата ѝ позволяваха да гледа през неговите очи, но и на него — през нейните. Всеки нормален, зрящ човек, използващ очилата, би станал жертва на необясним парадокс, довеждащ до разпад на магията, парадокс, който Етан Маскелин бе нарекъл „терминална обратна връзка“. Космосът не позволяваше на никого да надзърта в собственото си бъдеще.