Изпепелена

Изпитах невъобразим шок, когато Калона се появи над Старк. Гледката ми върна спомена за всичко, което се случи в последния ден, преди светът ми да избухне и смъртта, отчаянието и вината да ме погълнат. Кехлибарените му очи срещнаха моите и аз застинах от тъгата, която видях в тях, както и от спомена за предишните пъти, когато вярвах, че виждам в тях човечност, доброта и дори любов.

Но грешах, грешах ужасно.

Заради тази моя грешка Хийт плати с живота си.

После Калона се обърна към моя воин, който го предизвикваше.

Не! О, Богиньо! Накарай го да замълчи. Нека да се върне обратно при мен.

Но Старк сякаш нарочно дразнеше Калона. Не би замълчал. Не би побягнал. Когато Калона се приземи, ме обзе истински ужас. Крилете му изрязаха дупка в земята и Старк пропадна в мрака.

Изведнъж осъзнах, че Старк също щеше да умре заради мен.

-Не!

Безмълвният вик отекна в мен, където беше съвсем празно и безнадеждно. Трябваше да бягам, да продължа да се движа, да избягам от това, което се случваше там.

Не можех да го понеса. Не беше останало достатъчно от мен, което да понесе това.

Но ако не направя нещо, Старк ще умре.

-Не!

Този път гласът ми не беше призрачен, безмълвен вик. Този път бе моят собствен глас, а не онова далечно и ужасно гъргорене, което се носеше от устата ми.

- Старк. Няма. Да. Умре.

Усетих думите и се насладих на тяхната позната форма и цялост, излязох от гората и се насочих към черната дупка, в която беше изчезнал моят воин.

Когато стигнах до нея, погледнах надолу и видях Старк и Калона един срещу друг. Старк държеше огромен меч с двете си ръце, а Калона - копие.

Изведнъж осъзнах, че това не е просто дупка в земята, а арена. Калона бе направил арена с гладки стени, по които никой не можеше да се покатери.

Беше хванал Старк в клопка. Той не би могъл да избяга, дори да реши да ме послуша. Не би могъл да спечели. А Калона не би се задоволил да го понашляпа малко. Или много. Калона щеше да го убие.

Вцепенението започна да ме задушава. Не можех да стоя на едно място, затова обикалях в кръг около арената, наблюдавайки как Старк напада безсмъртния.

Със зловещ ироничен смях Калона блъсна меча с копието си и с мълниеносна скорост, на която Старк по никакъв начин не би могъл да реагира, той зашлеви лицето му с ръка. Старк падна на земята, като стискаше главата си с ръце, сякаш се опитваше да потуши болката.

Бранителски меч това е смехотворно. Значи си въобразяваш, че можеш да си един от тях? - каза Калона, докато Старк дойде на себе си и се изправи отново срещу него.

От ушите, носа и устата му течеше кръв и се спускаше на струйки по врата му.

- Не си въобразявам, аз съм бранител.

- Не е възможно. Знам миналото ти, момче. Видях те да приемаш Мрака. Кажи това на бранителите и да видим после дали ще те искат още.

Единственият, който може да отмени бранителския ми обет, е моята кралица. А тя е наясно с мен и моето минало.

Гледах как Старк напада отново. С презрителна подигравка Калона отклони меча с копието си. Този път удари Старк с юмрук, който счупи носа и скулите му и го метна по гръб.

Притаих дъх и гледах безпомощно, очаквайки Калона да нанесе смъртоносен удар.

Но безсмъртният не направи нищо, освен да се засмее, докато Старк се гърчеше от болка в краката му.

- Зоуи не е кралица. Не е достатъчно силна. Тя е просто едно крехко момиче, което допусна душата й да се пръсне заради смъртта на някакъв човек.

- Грешиш. Зоуи не е никак слаба. Тя е загрижена! А относно момчето, това е една от причините да съм тук. Трябва да ми изплатиш дълга за живота му.

- Глупак! Само на Зоуи може да бъде изплатен такъв дълг.

С тези думи Калона сякаш вдигна копието си и разсече мъглата от вина, която ме обви от мига, в който видях Хийт да умира. Изведнъж всичко се проясни пред мен.

Може да не се виждах като кралица, но Старк вярваше в мен. Хийт вярваше в мен. Стиви Рей и дори Афродита вярваха в мен.

Не загрижеността за другите ме правеше слаба, а по-скоро изборът, който бях направила заради тази загриженост.

Допуснах любовта да пръсне душата ми веднъж, но докато гледах как Калона си играе е моя воин, моя бранител, аз избрах честта да ме излекува.

И най-после взех своето решение.

Обърнах гръб на арената и се доближих до гората на богинята. Блокирах безпокойството, което ме дърпаше навътре, без да ме води на конкретно място, и се заставих да остана спокойна. Разперих ръце и се концентрирах най-напред върху последния дух, който ме напусна.

- Бриджит! Нуждая се от силата си!

Червенокоската се появи пред мен. Изглеждаше като самата богиня, огнена и изпълнена с мощ и вяра. каквито аз не притежавах.

- Не - поправих се аз. - Мощта и вярата са си мои, просто ги бях загубила за малко.

- Готова ли си да ги приемеш обратно?

- Готова съм.

- Е, време беше.

Тя пристъпи напред и ме обгърна с ръце, придърпа ме към себе си в интимна прегръдка. Аз също я прегърнах и тя се стопи при допира с кожата ми. Усетих как ме изпълни вълна от сила - чиста сила.

Едно на нула казах аз. Стегни се и действай, момиче.