Изпепелена

Харесва ми звукът от неговия смях. И преди собственият й мозък да заповяда на устата й да мълчи, тя се усмихна и изстреля:

- Трябва по-често да се смееш, приятно е.

Репхайм не каза нищо, но Стиви Рей не успя да разшифрова странния поглед, който й хвърли. Почувства се малко неудобно и стана от кухненския стол:

- Е, аз отивам за медикаментите. Ще оправя крилото ти, доколкото мога, ще взема храна и разни неща за теб и после се връщам, за да проведа супер далечни разговори. Стой тук, след малко се връщам.

- Предпочитам да дойда с теб - каза той и се изправи внимателно, като държеше ръката си до тялото.

- Може би ще ти бъде по-лесно, ако просто останеш тук.

-Да, но предпочитам да съм с теб - каза той тихо.

Стиви Рей почувства силно вълнение при тези думи, но

просто вдигна рамене и равнодушно отвърна:

- Добре, приготви се тогава. Но не мрънкай, ако те боли, като се разхождаш насам-натам.

- Аз не мрънкам.

Погледът му бс толкова преизпълнен с мъжка гордост, че беше неин ред да се засмее.

На път за вкъщи Стиви Рей се замисли за Зоуи и за следващия си план за действие. Това беше лесно. Ще се обади на Афродита. Независимо какви трагедии се разиграваха там.

Афродита без съмнение ще е набъркала носа си в центъра на събитията, особено щом се касае до Зоуи.

Значи следващата стъпка по спасяването на Зоуи бе планирана и сега тя можеше спокойно да мисли за Репхайм.

Наместването на счупеното му крило беше ужасно. Все още чувстваше пронизващата болка по рамото и гърба си. Дори след като намери шишенце с лидокаин и го изсипа цялото върху крилото и ранената си ръка, все още усещаше тъпата болка от счупването. Репхайм не беше казал нито дума по време на цялото мъчение. Просто извърна глава настрана и точно преди да докосне крилото му, попита:

- Ще направиш ли онова нещо с говоренето, докато ме превързваш?

- Какво нещо с говорене имаш предвид? - попита тя.

Той й хвърли поглед през рамо и тя видя усмивка в очите

му:

-Говориш. И то много. Така че давай. Ще имам нещо много по-досадно, което да понасям, и няма да мисля за болката.

Тя му хвърли гневен поглед, но после се усмихна. Говори му през цялото време, докато почистваше раната и превързваше счупеното му крило. Беше се отдала напълно на словесното си излияние, без да казва нищо конкретно и с твърде много думи, за да понесе и гя по-леко болката, която двамата споделяха. Когато приключи, той я последва бавно и внимателно до изоставеното имение, а тя се опита да направи килера му малко по-уютен, като натъпка няколко одеяла, които беше задигнала от стаята на персонала в музея.

По-добре е да тръгваш. Не се тревожи за това.

Той взе последното одеяло от нея и просто се строполи върху купчината.

- Виж, ще сложа тук чантата с храната. Има само неща, които не се развалят бързо. И не забравяй да пиеш много сок и вода. Хидратацията е важна каза тя и изведнъж почувства безпокойство, че го оставя сам толкова слаб и уморен.

- Добре. Тръгвай.

-Тръгвам. Да. Отивам си. Ще се опитам да дойда пак утре.

Той кимна едва доловимо.

- Добре. Сега тръгвам.

Тя се обърна към вратата, но гласът му я спря:

- Трябва да говориш с майка си.

Стиви Рей се завъртя рязко:

Защо, по дяволите, го каза?

Той примига насреща й смутено, замисли се и най-после отвърна:

- Говореше за нея, докато ми превързваше крилото. Не помниш ли?

- Не. Да. Предполагам, че не съм внимавала особено за какво говоря. Понякога просто си движа устата, без да влагам мисъл.

- Стараех се да слушам теб, вместо болката.

-О!

Стиви Рей не знаеше какво да каже.

- Каза, че тя те мисли за мъртва. Аз просто... - не успя да довърши той. Изглеждаше смутен, сякаш трябваше да разгадае непознат език. Просто си помислих, че трябва да й кажеш, че си жива. Тя би се зарадвала да го научи, нали?

-Да.

Гледаха се известно време, докато тя най-после успя да каже нещо:

- Чао! И не забравяй да се храниш.

А после буквално изтича навън.

- Защо, по дяволите, това, че спомена майка ми. ме накара да откача така? - запита се Стиви Рей гласно.

Тя знаеше отговора, но не искаше да го изрече гласно. Беше го грижа за нещата, които му бе говорила. Беше го грижа за това, че й е мъчно за майка й. Когато паркира в Дома на нощта и излезе от колата на Зоуи, си помисли, че не точно неговата загриженост я накара да откачи. По-скоро беше начинът, по който тази загриженост я караше да се чувства. Бе доволна, че той е загрижен за нея, а Стиви Рей много добре осъзнаваше колко е опасно да си доволен от такова нещо.

Далас буквално изскочи от храстите до паркинга:

- Ето те най-после! Крайно време беше да се връщаш.

- Далас! Заклевам се в Богинята, че ще ти наритам задника, ако не престанеш да ми изкарваш акъла.

- По-късно ме ритай. Сега трябва спешно да идем в стаята за съвещания, защото Ленобия не е никак щастлива, че офейка така.