Изпепелена

- Здрасти - казах.

- O, имаме цици! - възкликна детето и се загледа в гърдите ми. - Много съм доволна, че имаме цици. Най-после.

- Да, и аз това си помислих. Най-после,

Иска ми се да са малко по-големи.

Момичето не спираше да ме зяпа и така ме изнерви, че скръстих ръце пред гърдите си. Всичко това бе много странно, загцото в крайна сметка тя беше аз.

- Но все пак можеше и да е по-лошо - продължи тя. -Например да са като на Беки Епъл, хи-хи.

Гласът й бе изпълнен с радост и това ме накара да се усмихна, но само за секунда. Сякаш ми беше невероятно трудно да устоя на радостта, която тя разпръскваше. ^

- Беки Рийни Епъл, можеш ли да си представиш, че майка й я е кръстила така - каза детето и се разсмя.

- Да, горкото дете - усмихнах се отново, а после потърках лицето си с ръце и се зачудих какво ме прави толкова необяснимо тъжна.

- Понеже не съм с теб вече - каза детето. Аз съм твоята радост. Без мен вече няма да можеш да си щастлива.

Погледнах я и разбрах, че и тя като Ая ми казваше истината.

Хийт отново промърмори насън и обърнах поглед към него. Изглеждаше толкова силен, млад и нормален, но всъщност никога повече нямаше да излезе на футболното игрище. Никога нямаше да се ожени. Никога нямаше да стане татко. Откъснах поглед от него и отново погледнах моята деветгодишна версия:

- Не мисля, че заслужавам да бъда щастлива отново.

- Много съжалявам за теб, Зоуи - каза тя и изчезна. Почувствах се някак замаяна и объркана, затова продължих да крача.

Следващата част от душата ми се изправи и застана точно пред мен. Изобщо не си приличахме. Беше много висока. Имаше буйна, дълга и червена коса. Преди да я погледна в очите, не виждах никаква прилика между нас. Но тя имаше моите очи. Беше поредното парче от душата ми, познавах я.

- Е, ти пък коя част от мене си? - попитах уморено. - И какво ще загубя, ако не те повикам обратно?

- Можеш да ме наричаш Бриджит. Без мен ще ти липсва сила.

Въздъхнах:

- В момента съм прекадено уморена, за да бъда силна. Какво ще кажеш да си поговорим пак, като подремна?

- Ти май не схващаш - поклати глава Бриджит надменно. - Без нас няма да можеш да си подремнеш. Няма да можеш да се оправиш, няма да можеш да починеш. Без нас ще ставаш все по-непълна, докато съвсем отплаваш.

Опитах се да се фокусирам, въпреки ужасната болка в слепоочията:

- Но ще отплавам с Хийт.

- Да, може би.

- А ако събера всички ви обратно в себе си, ще трябва да го напусна.

- Да, така е.

- Но не мога. Не мога да се върна в реалния свят без него.

- В такъв случай е теб е свършено.

И без повече приказки Бриджит изчезна.

Краката ми се подкосиха и поседнах на зеления мъх. Осъзнах, че плача, едва когато сълзите ми започнаха да капят по дънките. Не знам колко време съм стояла така, потънала в скръб, объркана и слаба, но някакъв звук разпръска мъглата около мислите ми. Криле, плясък, сблъсък с вятъра, полет, търсене.

- Хайде, Зо, трябва да влезем по-навътре в горичката.

Вдигнах поглед и видях Хийт да пристъпва зад мен.

Вината е моя - казах аз.

- Не, не е така. Но какво значение има чия е вината? Станалото станало. Не може да се върнем назад.

- Не мога да те изоставя, Хийт - изхлипах.

Той отметна нежно косата от лицето ми и ми подаде още една носна кърпичка:

- Знам, че не можеш.

Звукът от огромни криле ставаше по-силен. Клоните на дърветата зад нас се разлюляха.

- Зо, нека да говорим за това по-късно, става ли? Точно сега трябва да бягаме.

Той ме дръпна за ръката и ме изправи на крака, а после ме поведе по-навътре в гората, където сенките бяха по-тъмни, а дърветата изглеждаха направо древни.

Оставих го да ме дърпа. Беше някак си по-лесно, откол-кото да се движа сама.

- Той е, нали? - попитах равнодушно.

- Той? - попита Хийт.

- Калона. - Тази дума сякаш раздвижи въздуха около нас. - Дошъл е за мен.

Хийт ме изгледа остро и извика:

- Не, аз няма да му позволя да се добере до теб!

Стиви Рей

- Не, аз няма да му позволя да се добере до теб! - извика Дракона.

Както и всички останали на съвещанието, Стиви Рей погледна Майстора на меча, който изглеждаше сякаш е пред спукване на основен кръвоносен съд.

- Кого имаш предвид? попита Стиви Рей.

- Онзи гарван-демон, който уби моята съпруга! Затова не може да излизаш сама, преди да проследим и унищожим това създание.

Стиви Рей се опита да игнорира ужасното чувство, което изпита при думите на Дракона, и адската вина да вижда в очите му неописуемата скръб от разбитото му сърце. Тя знаеше, че макар да е спасил живота й два пъти, Репхайм е отговорен за смъртта на Анастасия Ланкорд.

Той се промени. Сега той е различен, помисли си тя, като й се искаше да може да изрече мислите си гласно, без това да разруши света около тях.

Но не можеше да разкаже на Дракона за Репхайм. Не можеше даразкаже на никого, така че отново започна да се оплитай лъжи:

Все пак не сме сигурни кой точно гарван-демон беше в парка. Искам да кажа, че пропусна да ми се представи.

- Мисля, че беше главният - Pen... нещо си - каза Далас,

а Стиви Рей го стрелна с поглед. ’

- Репхайм — каза Дракона и гласът му прозвуча като самата смърт.