Изпитанието

Скоро стигнах до подходящо прикритие. Задушавах се от липсата на кислород в дробовете си. Градският живот си казваше тежката дума, годинките и килограмите — също. Дебненето и пълзенето в гората не бяха най-нормалните занимания за един улегнал мъж, поне от няколко столетия насам. Скъпият ми панталон бе окалян и покрит с борови иглички, пуловерът „Лакоста“ бе заприличал на пачавра. Явно менте, помислих си аз съвсем не на място.

Очите ми бавно свикваха от пълния мрак, царящ в храсталака, до ярката светлина, струяща от огъня. Но първото нещо, което различих, бе главата на някакво странно същество, залегнало само на два метра от моето убежище.

Усетих, как кръвта застива във вените ми, как ледените пипала на безименен ужас обгръщат сърцето ми в стоманена прегръдка. Цялата чудовищна нелепост на тазвечерното ми приключение се стовари като панелна плоча на главата ми. Всички страхове от демони, черни магии и вещици се възродиха в смутеното ми съзнание.

За щастие, инстинктът за самосъхранение надделя над паниката. Какъвто и монстър да бе притежателя на тази уродлива глава, явно че и той се боеше от нас. Или от огъня. Иначе нямаше да изчаква, скрит в храсталака, а щеше директно да нападне пещерата. Вгледах се по-внимателно. Не различих нищо, освен безформен куп, навярно буйна коса. Напипвайки дебел клон, тихичко се промъкнах крачка напред и замахнах. Главата светкавично се извърна, явно доловила раздвижването на въздуха. Но, вече бе късно. Зърнах две пламтящи очи, които за миг помръкнаха, когото тежкият клон с тъп звук срещна това, което трябваше да е черепа на създанието.

— Хванах нещо! — дори аз не можех да позная пискливия си глас. — Веско, улових нещо!

— Става ли за ядене? — провикна се приятелят ми, който тичешком се приближаваше от пещерата. — Те само го дръж, аз ще го изкормя с ножчето…

Със задружни усилия пренесохме плячката ми до огъня. Оказа се човек. Но какъв човек! Нисък, набит, с непропорционално широки рамене и грамаден гръден кош. Мургавото му лице с остри скули бе грозно и някак уродливо. Краката — тънки и слаби, бяха обути в груби сандали от нещавена кожа. Непознатият бе гол, като се изключи набедрената превръзка, закачена на кожен пояс. В него бяха втъкнати тежка двуостра брадва и дълъг прав кинжал.

— Егати изрода! — коментарът на таксиджията бе съвсем на място. — Филм ли снимат тук? Да не се пръкне и Жан Клод Ван Дам отнякъде?

— Сега поне сме въоръжени — подхвърлих аз, подавайки на Веско кинжала. За себе си оставих секирата. Огледах оръжието. Беше с доста първобитна изработка, но бе от стомана. Почернялото държало прилепна удобно към ръката ми. Почувствах непознат прилив на сили и увереност.

— Циганите по бензиностанциите продават по хубави! — коментираше кинжалът Веско. — Ама като няма друг… Кестените ще са готови след малко. Дай да отворим виното…

— Как може да мислиш за вино в този момент! Какво ще правим с… с… този тук?

— Ще му мислим после. Не става за ядене!

— Канибал! — опитах се да се пошегувам аз. — Пази го, ще обиколя наоколо. Може пък да открия нещо.

Веско кимна в знак на съгласие и започна да ръчка кестените на жарта. Какво спокойствие! Май само митичната Ани можеше да смути новия ми приятел.

Взех запалена борина и се върнах на мястото, където бях ударил голия дивак. Съзрях обемиста мешка, скрита под един клеков храст. Друго нямаше. Върнах се при огъня. Там ме очакваше нова изненада. И то каква!!!

Застанал до отвора на пещерата, с гол меч в ръка, ме очакваше един истински великан от плът и кръв. Огромен мъжага с титанични мускули и дълга черна грива, която обрамчваше мрачно, осеяно с безброй белези лице. Пронизващият поглед на ясносините му очи ме прикова на място. Брадвата, затъкната в колана ми, в момента беше повече от безполезна. Пък и какъв шанс бих имал срещу двуметровия гигант, изтъкан сякаш от желязо?

Неловкото /за мен и Веско, който се бе умълчал до огъня/ мълчание бе нарушено от непознатият. Прибирайки огромния си меч в изтъркана шагренова ножница, той с гърлен бас изломоти:

— Аз сум Куон от Куймерия! А ви що сте?

— Ние сме… българи… — изломотих аз, не намирайки по-точни думи. Ако ме бе чул Паисий Хилендарски, щеше да се гордее с мен! И още как!

— Бугжри?! — в сините очи трепна тревожна нотка. — Оте Хиперборея?

— От Сухата река, дебил! — намеси се Веско. — Да забъркам кестените, пич, че ще се бастисат.

Непознатият колос явно не беше в час. На белязаното му чело изби пот. Не мисълта бе основното качество на среднощния ни гост. Могъщата му десница играеше подозрително близо до дръжката на меча. Накрая гиганта приседна до огъня с мрачна усмивка:

— Куон от Куймерия! — предупреди ни за всеки случай той.

— Снимат филм, ясно. А кестените са готови… — спокойствието на Веско се бе завърнало. Реших да не споменавам Ани.

— Какъв филм? Конан?! Този мирише като пръч след дъжд. Не се е къпал от години. Пък и кой ли в Холивуд може да се сравнява с тази грамада мускули. Нито Шварценегер, нито Ролф Мюлер…