Изпитанието

Изглеждаше, сякаш Куон сам ще надделее над тълпата диваци. Страховитата му сила и неистова ярост разпръснаха първата вълна, както вълк разгонва овче стадо. (Не че съм виждал как става това.) Но нови и нови вълни обезумели за кръв пикти заливаха непоклатимия като скала воин. Никой, дори Конан, Безсмъртния Герой, не би могъл да издържи на подобен напор. И Куон започна да отстъпва. На бронзовата му кожа се бяха появили кървави бразди — там, където оръжията на пиктите го бяха белязали с острите си лезвиета. Бавно, крачка подир крачка, колосалният варварин се доближаваше към нас.

Безумен рев, току до мен, ме накара да се огледам назад. Грабнал тежък кривак, Веско се впусна на помощ на Куон. Без дори да усетя, аз също се хвърлих напред. Не от героизъм, разбира се, а по скоро от вродения във всеки човек инстинкт за самосъхранение. Ако Куон загинеше, нашият живот не би струвал и пукната пара. Крещях неистово, въртях бойната брадва и пръхтейки от напрежение, се врязах в морето нападатели. Острието на секирата се впиваше в някаква мека материя, краката ми газеха в кървава кал. Пред очите ми падна тъмноалена пелена, обзе ме боен бяс, неизпитан от мен никога, до този момент… Трясък, светкавица, пълен мрак и тишина… Тишина-а-а…

* * *

Свестих се на болнично легло в „Пирогов“. И започна едно ходене по мъките… Лекари и следователи ме разпитваха — как съм се озовал в гората пред „Тихия Кът“ посред нощ, с огромна цицина на главата, с дрехи, оплискани обилно в кръв? Мълчах. Кой ли щеше да ми повярва на историята за странния лес, Веско-таксиджията и варварина Куон? Нали светкавично щях да се преселя на „Четвърти километър“ с направление към Курило? Е, за Веско можеха и да ми повярват, ама нали не знаех какво се е случило с него? Верен на принципа, че мълчанието е злато, се позовавах на комоциото, което бе повече от очевидно. Така че…

Така че, след седмица бях изписан с решение на ТЕЛК — временна нетрудоспособност. Психично разстройство… Глупости! То, Петър Стоянов не бе преизбран, та камо ли…

Снабдих се с туристическо оборудване, „секънд хенд“, естествено. Уредих се с хубав кинжал от колекцията на баща ми и пистолет „Макаров“ от Магурата. Бях готов за търсенето на загадъчния лес, Куон и Веско. След преживяното през онази паметна нощ нищо не би могло да ме задържи в София. В днешна София…

Тъкмо се канех да излизам, когато ме осени внезапна идея. Мобифонът ми, оказал се във вътрешния джоб на прокъсаното ми сако, бе запаметил един номер. 02 45 66 91. Софийски телефон. На страховитата Ани, съпругата на Веско. Какъв ли цербер ще се окаже жената, от която трепереше иначе безстрашният таксиджия? Навярно някакъв Иван Грозни в пола? Въпреки огромния риск, реших да опитам да се свържа с нея.

С треперещи пръсти избрах номера. Сигналът „свободно“ тревожно отекваше в ушите ми. Дланта ми се изпоти от напрежение. Ужасната Ани! Кошмар! Смята да изчакам още десетина секунди и да тресна слушалката с чувство на достойно изпълнен дълг. Тъкмо посегнах към вилката, когато на другия край на жицата нещо припука и приятен, топъл женски глас изчурулика „Кой е?“

Е, сега започват истинските приключения и изпитания…