— Мани ги тия! Знам кой е Конан. Нали баща ми, лека му пръст, издаде първите книги от Хауърд. „Орфия“, братче! Ама, все едно. Какво има в чувала!
Извадих първо завивка от кожа, после печен бут с доста внушителни размери. Великанът издаде доволно ръмжене и скочи на крака, извадил блестящ кинжал от кончова на ботуша си. Реших да продам скъпо живота си, като прасе по Коледа. Но варваринът сграбчи от ръцете ми бута, и като отряза две солидни парчета с ножа си, ни ги подаде:
— Ядене. Ям! — след което заръфа месото със здравите си зъби.
Коремът ми отдавна къркореше от глад. От обяда в „При Кмета“ беше изминала цяла вечност, цял един живот. Но за миг се въздържах. Погледнах Веско, който лакомо дъвчеше своя дял. Сякаш неговата Ани му беше правила барбекю!
— Ако е човешко?
— Бабини — деветини! Овче! — отговори ми с пълна уста момъкът, отпивайки яка глътка от бутилката шардоне. След това я подаде на непознатия. Той надигна с привичен жест тумбестото шише и изля останалото (около половин ока!) вино в гърлото си.
— Вино! Още? — в сините очи се появи тревожна нотка на сладостно очакване. — Още вино? За Куон! Аз Куон!
— Няма — поклатих със съжаление глава. — Няма вино, пък ако ще да си и Петър Стоянов!
Огънят в студените сини очи угасна. Варваринът продължи да гризе кокала, късайки дебелите сухожилия като италианец — спагети.
Десертът бяха кестените на Веско. Но, за разлика от нас, Куон ги ядеше с черупките. Като привършихме, кимериецът огледа внимателно дрехите и обувките ни. Дори пробва полуботите на Веско, събути до входа на пещерата. Митичната Ани бе приучила своя съпруг на домашни обноски. Като се убеди, че са прекалено малки за огромните му крачища, кимериецът се насочи към положения в дъното на каверната дивак. Огледа го гнусливо и с делово, почти небрежно движение му прекърши врата с огромните си ръчища.
— Пикт! Варвар! — и като се изплю гнусливо, огромният ни неканен гост започна да човърка из челюстта си с дълга треска. Явно, търсеше десерт между белоснежните си, сякаш на холивудска звезда зъби.
Стана ми лошо. Бях присъствал и друг път на смъртта на себеподобни, но това убийство, извършено ей така, между другото, ме потресе. За пръв път осъзнах, че съм много далеч, на светлинни години от цивилизацията, поне от такава, каквато я познавах. Побягнах навън от пещерата и повърнах в храстите. Когато се завърнах, заварих пасторална картина. Веско, пребледнял, продължаваше да пече кестени, а полуголият колос с интерес проучваше празната бутилка от вино, опитвайки се изсмуче някаква невидима капка от дъното.
— Този тук не си поплюва! Утрепа го като пиле! — преодоля смущението си Веско.
— Май нещо не е наред! — все пак, и аз трябваше нещо да кажа.
— Ти си бил гений, бе! — иронизира ме таксиджията-издател. — Като Айнщайн…
Адски крясък, подобен на звуците, които издава девически хор при репетициите си, процепи нощната тишина. Сякаш цял сонм демони се бяха наговорили да съсипят рахатлъка ни. Бях повече от сигурен, че човешки същества не биха могли да сътворят такава какофония. Може би, ако сърцето ми не бе паднало в петите, щях да оценя по достойнство антифеерията от звуци, но бях прекалено зает с усилието да не напълня гащите, образно казано. Пред мен Веско бършеше енергично пребледнялото си лице, въпреки че нямаше и капка пот по него.
— Пикти! — неподражаемият бас на огромният варварин ни върна към действителността. Голият колос продължаваше опитите си да изсмуче нещо от празното шише. — Аз Куон, — те — мъртви!!!
Тези прости думи ни окуражиха дотам, че да грабнем недодяланите си оръжия. Щом този първобитен Шварценегер е оцелял в мрачната гора, защо и ние, цивилизованите тарикати, да не успеем?!
Време за размисъл нямаше. На малката полянка пред пещерата, огряна от лагерния огън, се изсипа цял рояк кряскащи, ревящи, виещи, гърчещи се в безумен танц диваци. Сякаш бе оживяла сцена от гравюрите на Албрехт Дюрер, описващи Дантевия ад. В злобните мутри на пришълците се четеше неистова злоба и желание за кръв и убийство. Демоничните същества размахваха в дългите си, мускулести ръце примитивни секири и бронзови мечове, проблясващи зловещо на призрачната светлина.
Куон им отвърна с рев, достоен за Цар Лъв, и без миг колебание, се хвърли в най-голямата навалица. Тежкият меч се стовари като нож на месомелачка върху пиктите и заработи усилено. Отсечени крайници, глави, парчета човешка плът и фонтани алена кръв хвърчаха във всички посоки. Могъщият варварин сменяше светкавично местоположението си, със свободната си лява ръка нанасяше съкрушителни удари по главите на кряскащите дявали, трошейки ги като презрели дини.