Камъкът на раздялата

— Горе ли отиваме? — попита херцогиня Гутрун смаяно. — Чак там горе?

— Разбира се — отвърна Гелое малко нетърпеливо. — Това е най-високото място на левги оттук. Точно сега имаме нужда от високо място. Освен това има и други причини… трябва ли отново да ги обяснявам всичките?

— Не, валада Гелое, моля, води ни — каза Джосуа. Принцът изглеждаше подпален от някакъв вътрешен пламък, бледото му лице светеше от възбуда. — Точно това търсехме. Това е мястото, от което ще започнем дългото си връщане. — Лицето му малко се отпусна. — Но се чудя как Хотвиг и хората му ще се отнесат към това, че трябва да оставят фургоните си. Жалко, че няма начин да ги вземат горе.

Мъдрата жена махна с мазолестата си ръка.

— Тревожиш се прекалено прибързано. Върви напред и ще се изненадаш.

Под рехавата трева пътеката, която водеше нагоре, бе гладка като коридорите на Наглимунд и достатъчно широка за голям фургон.

— Но как е възможно? — възкликна Джосуа.

— Забравяш — отвърна Гелое, — че това е място на ситите. Под този треволяк е пътят, който са построили те. Нужни са много, много години, за да се разруши измайстореното от Зида’я.

Джосуа сви устни.

— Удивен съм, но съм и разтревожен. Какво би задържало враговете ни да не се изкачат също толкова лесно като нас?

Гелое изсумтя отвратено:

— Първо, по-лесно е да защитаваш високо място, отколкото да го превземеш отдолу. Второ, самата природа на мястото е срещу това. Трето, и вероятно най-важно, собственият гняв на врага ни може да го надхитри и да осигури оцеляването ни… поне за известно време.

— Как така?

— Ще видиш. — Гелое пришпори коня си нагоре и Лелет заподскача на седлото пред нея. Големите кафяви очи на детето възприемаха всичко без никакъв признак на чувства. Джосуа сви рамене и последва мъдрата жена.

Деорнот се обърна и видя Воршева — седеше изправена на коня си, а лицето й бе замръзнало в мрачен страх.

— Какво има, господарке? Нещо не е наред ли?

Тя се усмихна нервно.

— Народът ми винаги е мразил тази долина и се е страхувал от нея. Хотвиг е мъж и не би го показал, но той също се страхува от това място. — Тя въздъхна треперливо. — А сега аз трябва да последвам съпруга си нагоре по тази ужасна скала. Страхувам се.

За първи път, откакто принцът бе довел тази странна жена да живее в Наглимунд, Деорнот почувства как сърцето му се отваря за нея и дори се изпълва с възхищение.

— Всички сме смъртно уплашени, господарке. Просто не сме толкова честни като вас.

Той побутна леко с пети Дивисвет и тръгна заедно с Воршева нагоре по пътеката.

Над пътя висяха увивни растения и преплетени клони и пътниците непрекъснато трябваше да се навеждат. Мъглата, сякаш прилепнала към хълма, придаваше на следобедната светлина необикновен отблясък.

А миризмата бе най-странното. Сесуад’ра миришеше на безвременен растеж, на вода, корени и влажна пръст, на отдавна необезпокоявано място. Тук цареше атмосфера на спокойствие, на бавна и внимателна мисъл, но също така и обезпокоителното усещане за бдителност. От време на време тишината се нарушаваше от трелите на невидими птици — песните им бяха сериозни и колебливи, като говор на деца, които шепнат в зала с висок таван.

Когато тревистата равнина остана далече под тях, започнаха да подминават изправени камъни — изгладени от времето бели стълбове, почти два пъти по-високи от човешки бой. В неразличимите им черти имаше някакъв намек за движение, за живот. После пътеката ги изведе на слънце.

— Бележещи колони — обади се Гелое през рамо. — По една за всяка луна от годината. Ще подминаваме дузина всеки път, когато заобикаляме хълма, докато не стигнем върха. Мисля, че някога са били изваяни така, че да приличат на животни и птици.

Деорнот се вгледа в една заоблена топка, която някога можеше и да е била глава, и се зачуди какъв ли звяр е изобразявала. Обветрена и изгладена от дъждовете, сега тя беше безформена като разтопен восък, безлика като забравените мъртви. Той потрепери и направи знака на Дървото.

Малко по-късно Гелое спря и посочи надолу към северозападната част на долината, където старата гора стигаше почти до бреговете на Стефлод. Реката бе тънка линия от живак сред смарагдовата земя на долината.

— Точно оттатък реката, виждате ли? — Тя отново посочи към тъмните покрайнини на гората, които можеха да са и замръзнала морска вълна, очакваща само затоплянето на пролетта, преди да помете ниската земя. — Там, в края на гората. Това са останките от Енки-е-Шао’сейе, за който някои казват, че бил най-красивият град, построяван в Остен Ард от началото на света.

Всички се вгледаха натам, заслонили очи. Деорнот също се взря в далечната гора, но видя само нещо, което можеше да е разрушена стена с лавандулов цвят, и проблясък като на злато.

— Няма много за гледане — тихо каза той.

— Не и в тази ера — отвърна Гелое.

Катереха се все по-нагоре. Денят си отиваше. Всеки път, когато правеха пълен кръг до северния склон на хълма, можеха да видят разширяващия се възел тъмнина на хоризонта. Бурята се приближаваше бързо — вече бе погълнала далечните граници на Алдхеорте и целият север бе обвит в сива несигурност.