Камъкът на раздялата

Никой не го видя, или поне никой не направи опит да го спре. След няколко часа той стигна до място, което изглеждаше като по-дива, по-малко опитомена част на старата гора, и бе сигурен, че е успял да избяга. Цялото му пътуване с Адиту, от Вировете до вратата на Джирики, бе отнело по-малко от два часа. Сега той бе вървял поне два пъти повече назад покрай реката. Но когато изпълзя от прикритието на храсталаците, се оказа отново в Джао е-Тинукай’и, макар и в такава част, която още не бе виждал.

Стоеше насред сенчеста поляна. Дърветата навсякъде около него бяха облечени с нежни, подобни на паяжини копринени ленти; следобедното слънце ги караше да блестят, така че гората изглеждаше увита в огнена мрежа. В средата на поляната, в ствола на огромен дъб, около който коприната висеше толкова нагъсто, че самото дърво едва се виждаше, имаше овална врата от покрито с мъх бяло дърво. Той спря за миг и се зачуди кой ли отшелник би живял тук, в дърво в покрайнините на града. Сравнено с красивите вълнисти гънки на къщата на Джирики или останалите елегантни постройки на Джао е-Тинукай’и, без да се брои живото великолепие на Ясира, това място изглеждаше изоставено и запуснато, като че ли който и да го обитаваше, се беше скрил дори и от бавния живот на ситите. Но въпреки атмосферата на старост и усамотеност къщата от паяжинена коприна не изглеждаше заплашителна. Поляната бе празна и миролюбива, удобна с маловажността си. Въздухът беше прашен, но приятен, като джобовете на любима леля. Тук останалата част от Джао е-Тинукай’и приличаше само на спомен за звънлив живот. Човек би могъл да стои тук, под облечените в коприна дървета, докато самият свят се разпада навън…

Докато Саймън стоеше и гледаше копринените ленти, тихо изгука гургулица. Той внезапно си спомни за задачата си. Колко ли дълго бе стоял тук и бе гледал като глупак? Ами ако собственикът на странната къща бе излязъл или се бе върнал от някаква задача? Тогава щяха да го подгонят и щяха да го уловят като плъх.

Объркан от грешката си, Саймън пак се шмугна в гората. Бе преценил времето си погрешно, това бе всичко. Още един час ходене щеше да го изведе извън града и обратно през Лятната порта. Тогава, със скритите провизии, които тайно бе откраднал от щедрата трапеза на принца, щеше да тръгне на юг и щеше да върви, докато не излезе от гората. Можеше и да умре по време на опита, но така правеха героите. Това го знаеше със сигурност.

Желанието му да се превърне в мъртъв герой, изглежда, нямаше голям ефект върху тънкостите на Джао е-Тинукай’и. Когато най-после пак излезе от гъстия храсталак, се озова до колене в златната трева пред огромната Ясира и загледа втрещено трептящите крила на пеперудите.

Как бе възможно? Нали внимателно бе следвал реката. Тя никога не бе излизала от полезрението му за повече от няколко крачки. Слънцето като че ли се бе движило правилно по небето. Навлизането му в това място щеше да бъде отпечатано в сърцето му завинаги — не би могъл да забрави нито един детайл! — но въпреки това бе вървял повече от половината следобед, за да измине само неколкостотин крачки.

При осъзнаването на този факт силата изтече от тялото му и той падна по очи на топлата влажна земя, все едно някой го беше ударил.

Къщата на Джирики имаше много стаи и той бе отстъпил една изцяло на Саймън — принцът като че ли прекарваше по-голямата част от времето си в стаята, в която младежът го бе видял за пръв път при пристигането си в Джао е-Тинукай’и. През първите седмици на затвора си Саймън всяка вечер седеше с Джирики на полегатия склон над водата и докато светлината постепенно изчезваше от небето, наблюдаваше как сенките се удължават и огледалното езерце потъмнява. Когато и последният проблясък на слънчева светлина изчезнеше сред клоните, езерцето се превръщаше в тъмно огледало и във виолетовите му дълбини проблясваха звезди.

Саймън никога не беше слушал истински звуците на идващата нощ, но мълчаливата компания на Джирики често го насърчаваше да дава ухо на песните на щурците и жабите, да започне да чува въздишките на вятъра в дърветата като нещо различно, а не само като предупреждение да придърпа шапката си над ушите. Понякога, докато се потопяваше в прииждащата нощ, имаше чувството, че е на ръба на някакво велико прозрение. Някакво чувство за това, че е нещо повече от самия себе си, се прокрадна в него, за това какво е да живееш в свят, който малко се интересува от градовете или замъците, както и от грижите на онези, които са ги построили. Понякога се плашеше от размера на този свят, от безграничните дълбини на вечерното небе, обсипано със студени звезди.

Но въпреки всички тези непознати прозрения той все пак си оставаше Саймън и през повечето време беше просто разочарован.