Камъкът на раздялата

Всичко бе много странно. В един миг той бе водил борба за живота си, може би дори за оцеляването на целия Остен Ард, бе се берил с крайна умора, с тъмна магия и ужасни същества, а в следващия бе измъкнат от зимата и безцеремонно пуснат в лятото, хвърлен от страховитата опасност в… скуката.

Но нещата всъщност дори не бяха толкова прости. Самият факт, че бе изваден от света, не значеше, че проблемите, които бе оставил там, са решени. Напротив, някъде там, навън, жива или умряла сред снежните гори отвъд Джао е-Тинукай’и, бе кобилата му Намиращата дома, както и ужасният й товар — мечът Трън, за който Саймън и приятелите му бяха изминали стотици левги и бяха проливали кръв. И хора, и сити бяха умирали наравно, за да намерят този меч и да го отнесат на Джосуа. А сега мечът може би беше загубен в гората — и Саймън бе затворен така безцеремонно, както навремето Рейчъл го бе заключила в един от тъмните килери на Хейхолт за някаква незначителна беля.

Саймън бе казал на Джирики за меча, но ситът само бе свил рамене, вбесяващо спокоен. Нямаше нищо, което да може да се направи.

Саймън се огледа. Бе се разходил далеч нагоре покрай реката през спокойния следобед — къщата на Джирики, заедно с нейния гоблен от възли, отдавна не се виждаше. Той седна на един камък и загледа как една бяла чапла ходи на кокили в един от плитките вирове на реката; яркото й око се преструваше на незаинтересовано, за да отклони страховете на предпазливите риби.

Беше сигурен, че са изминали поне три седмици, откакто бе дошъл в долината. През последните няколко дни затворничеството му изглеждаше почти като някаква ужасно глупава шега, такава, която се е проточила твърде дълго и сега заплашва да развали удоволствието на всички.

„Какво мога да направя?! — От раздразнение той взе някаква клечка и я хвърли във водата. — Няма начин да се махна оттук!“

Спомни си огромния неуспех на първия си опит и за другите, които го бяха последвали, изпуфтя отвратено и хвърли още една клечка в реката. Всеки опит да намери път навън го бе отвеждал обратно в центъра на Джао е-Тинукай’и.

„Как може да съм такъв идиот? — горчиво си помисли той. — Защо си мисля, че ще ми е толкова лесно да се измъкна, след като с Адиту излязохме направо от зимата, за да стигнем тук?“ Клечката се завъртя за миг като ветропоказател, после лекото течение я понесе надолу.

„Такъв съм си. И ще съм такъв и за ситите. Ще ме държат тук, а после, преди дори да осъзнаят, че остарявам, ще умра“. Тази мисъл докара бучка на ужас в гърлото му. Изведнъж той не искаше нищо друго освен да е сред хора от собствения си живеещ кратко вид — дори и Рейчъл Драконката, — вместо сред тези безсмъртни с котешки очи.

Изпълнен с безпокойство, той скочи и тръгна към пътеката, като разритваше тръстиките. Почти се сблъска с един сит, облечен само с тънки свободни сини панталони, който стоеше и се взираше в реката. За миг Саймън си помисли, че го шпионира, но финото лице на сита изобщо не трепна при приближаването му. Ситът продължи да гледа покрай него, докато младежът го подминаваше. Пееше си — нерезонираща мелодия от съскания и паузи. Вниманието му бе приковано върху едно дърво, което растеше на брега, наполовина потопено в течението.

Саймън раздразнено изсумтя. Какво им ставаше на ситите? Обикаляха като сомнамбули, говореха неща, които нямаха смисъл — дори и Джирики понякога дрънкаше загадъчни безсмислици, макар определено да бе най-откровеният от племето си — и всички гледаха Саймън така, все едно е насекомо. Когато изобщо го забелязваха, разбира се.

Няколко пъти Саймън бе срещнал сити, за които бе сигурен, че са Ки’ушапо и Сиджанди — двамата, които го бяха придружили на север от Алдхеорте до подножието на Урмшайм. Но те не показаха, че го познават, не направиха никакъв знак за поздрав. Саймън не можеше да се закълне, че са точно те, но нещо в начина, по който отбягваха очите му, го убеди, че е прав.

След пътешествието през северната пустош и роднината на Джирики, и еркинландският войник Гримрик бяха загинали в Драконовата планина Урмшайм, под ледения водопад, известен като Дървото на Удун. Бяха погребани заедно — човек и сит, — нещо, което Джирики бе казал, че не се е случвало, едно свързване между двете раси, непознато от векове. Сега Саймън, един смъртен, бе дошъл в забранения Джао е-Тинукай’и. Ки’ушапо и Сиджанди можеше и да не одобряват присъствието му, но знаеха, че той е спасил техния принц Джирики, знаеха още, че Саймън е Хикка стаджа, Носител на стрела… така че защо трябваше да го отбягват? А дори да бе сбъркал и да не бяха те, трябваше да е достатъчно просто истинските Ки’ушапо и Сиджанди да го открият — все пак той беше единственият човек сред техния народ. Толкова ли бяха ядосани от присъствието му, че не искаха дори да го поздравят? Дали не се срамуваха от Джирики по някакъв начин, от това, че принцът бе довел човек в тайната им долина? Тогава защо просто не го кажеха, не кажеха нещо? Вуйчото на Джирики, Кендхараджа’аро, поне недвусмислено бе показал, че не харесва смъртни.