Камъкът на раздялата

— Той определено не искаше да каже това. — Младежът облиза сока от току-що изядената круша от пръстите си и сърдито хвърли огризката в тревата. До него Джирики си играеше с дръжчицата, която бе останала от неговата круша. Това бе петнадесетата вечер на Саймън в Джао е-Тинукай’и… или може би шестнадесетата? — Да остана тук, докато умра? Това е лудост! — Разбира се, той не бе разказал на Джирики за неуспешния си опит за бягство, но не можеше и да се преструва, че е доволен от затворничеството си.

Джирики направи онова, което Саймън бе започнал да различава като нещастна физиономия — леко присвиване на устните, нежно замъгляване на котешките му очи, вдигнати към небето.

— Те са ми родители. Те са Шима’онари и Ликимея, господарите на Зида’я, и това, което решат, е непроменимо като колелото на сезоните.

— Но тогава защо ме доведе тук? При това си нарушил някакво правило!

— Не съм нарушил никакво правило. — Джирики завъртя дръжчицата в дългите си пръсти, а после я метна в езерцето и тя направи малко кръгче. — Винаги е имало неизречени правила, но те са различни от законите. По традиция Децата на зората могат да правят каквото пожелаят, освен ако то не противоречи на някой закон, но тази работа с довеждането на смъртен тук отива до сърцевината на нещата, които разделят народа ни от незапомнени времена. Мога само да те помоля да ми простиш, Сеоман. Това беше риск, а аз нямам право да си играя с живота ти. Обаче стигнах до извода, че веднъж — и чуй ме, само този път — вие, смъртните, може да сте прави, а моят народ да греши. Тази разпростираща се зима заплашва много други неща освен кралствата на Судхода’я.

Саймън се загледа в проясняващите се звезди и се опита да заглуши отчаянието, което се надигаше в него.

— Може ли родителите ти да променят мнението си?

— Възможно е — бавно отвърна Джирики. — Те са мъдри, а биха били и любезни, ако можеха. Но не позволявай надеждите ти да станат твърде големи. Ние, Зида’я, никога не бързаме да вземаме решения, особено трудни решения. Може да им изглежда разумно да го обмислят с години, а смъртните трудно понасят такова чакане.

— Години! — Саймън бе ужасен. Изведнъж разбра звяра, който би отхапал собствения си крак, за да избяга от капана. — Години!

— Съжалявам, Сеоман. — Гласът на Джирики бе дрезгав, като че ли от огромна болка, но златистите му черти не изразяваха много емоции. — Има един обнадеждаващ знак, но недей да залагаш много на това. Пеперудите останаха.

— Какво?

— При Ясира. Те се събират, когато трябва да се взимат важни решения. Не са отлетели, значи все още има нерешени неща.

— Какви неща? — Въпреки предупреждението на Джирики Саймън усети как в него се надига надежда.

— Не зная. — Ситът поклати глава. — Сега е времето да се оттегля. В този момент не съм любимият глас на майка ми и баща ми, така че трябва да изчакам, преди да отида отново при тях да излагам аргументите си. За щастие Първата баба, Амерасу, като че ли е загрижена за действията на родителите ми… и особено на баща ми. — Той се усмихна кисело. — Нейните думи имат голяма тежест.

Амерасу. Саймън знаеше това име. Той вдиша нощта дълбоко. Внезапно то се върна при него — едно лице, по-красиво и въпреки това неоспоримо по-старо дори и от тези на неостаряващите родители на Джирики. Саймън се поизправи.

— Знаеш ли, Джирики, веднъж видях лицето й в огледалото. На Амерасу — онази, която наричаш Първата баба.

— В огледалото? В огледалото от люспата на дракона?

Саймън кимна.

— Зная, че не трябваше да го използвам, освен ако не искам помощта ти, но онова, което се случи… беше нещастен случай… — Той описа странната си среща с Амерасу и ужасяващата поява на сребърната маска на Утук’ку.

Джирики като че ли съвсем бе забравил щурците, въпреки великолепието на песента им.

— Аз не съм ти забранявал да използваш огледалото, Сеоман — каза той. — Изненадващото е, че си успял да видиш нещо различно от естественото отражение. Това е странно. — Той направи някакъв неразбираем жест с ръка. — Трябва да поговоря с Първата баба за това. Много странно.

— Може ли и аз да дойда? — попита Саймън.

— Не, Сеоман. — Джирики се усмихна. — Никой не отива да види Родената на кораб Амерасу без нейна покана. Дори и Корена и Клонката — онези, които ти би нарекъл най-близките й роднини — трябва да поискат тази услуга много любезно. Нямаш представа колко смайващо е, че си я видял в моето огледало. Ти си заплаха, човешко дете.

— Заплаха? Аз?

Ситът се засмя:

— Говорех за присъствието ти. — Той докосна леко Саймън по рамото. — Ти си пръв по рода си, Снежен кичур, или Снежнокъдри, както те нарича сестра ми. Напълно непознат и непредвиден. — Той се изправи. — Ще действам по този въпрос. Самият аз нямам търпение да направя нещо.

Саймън, който никога не бе обичал да чака, остана сам с езерцето, щурците и недостижимите звезди.