Камъкът на раздялата

Мислите за това пренебрежение съвсем развалиха настроението на Саймън и той изгази нагоре по брега на потока кипящ от яд. Необходима бе цялата му воля, за да не се върне при наблюдаващия реката сит и да натика красивото му лице в калта.

Саймън енергично закрачи през долината — този път не се опитваше да избяга, а по-скоро да се отърве чрез ходене от неспокойното си раздразнение. Мина покрай още няколко сити. Повечето се разхождаха сами, въпреки че видя и няколко мълчаливи двойки. Някои го погледнаха с моментен интерес, други като че ли въобще не го забелязаха. Една група от четирима седеше тихо и слушаше пеенето на пети — очите им бяха съсредоточени върху плавните движения на ръцете на певеца.

„Милостиви Ейдон — изръмжа наум Саймън, — за какво толкова мислят? Та те са по-зле и от доктор Моргенес!“ Въпреки че докторът също бе предразположен към дълги мълчания, непрекъсвани от нищо, освен от разсеяното му тананикане, поне привечер той си пийваше бира и учеше Саймън на история или му се караше за лошия му почерк.

Саймън ритна една шишарка и я изгледа как се търкаля. Да, ситите бяха красиви. Изящността им, елегантните им дрехи, ведрите им лица, всичко това го караше да се чувства като някакъв покрит с кал простак, който се блъска в масите в дома на някой голям господар. Въпреки че затворничеството му го вбесяваше, понякога един жесток вътрешен глас му нашепваше, че това е просто правосъдие. Той нямаше право да е тук, а след като беше дошъл, безсмъртните не можеха да му позволят да си тръгне и да ги опетни с разказите си. Също като другаря на Джак Мандуоуд Осгал, той бе слязъл в приказна могила. Светът никога нямаше да е същият.

Скоро ядното му крачене се смени с влачене. След малко той се ослуша и чу шуртенето на вода през камъни. Огледа се. Беше минал през цялата долина и сега бе в сянката на хълмовете. В гърдите му се надигна надежда. Беше близо до Вировете, както ги беше нарекла Адиту; наблизо трябваше да е и Лятната порта. Изглежда, като не бе мислил как да намери пътя за навън, бе успял да направи онова, което толкова нещастно не бе успял да постигне през изминалите дни.

Като се опитваше да наподоби степента на незаинтересованост, която го беше довела толкова далеч, Саймън отби от пътеката и се насочи под ъгъл към звука от плискаща се вода — гледаше към надвисналите дървета с нещо, което се надяваше, че е подходящо равнодушие. След няколко крачки вече бе напуснал слънчевата светлина и бе навлязъл в хладната сянка на хълмовете; изкачваше се по оплетени в трева склонове, покрити с килим от срамежлив син шибой и бял звездоцвят. Когато плисъкът на водата се засили, трябваше да се сдържа, за да не затича; вместо това спря, за да си почине до едно дърво, все едно бе излязъл на разходка. Вгледа се в лентите слънчева светлина, които прорязваха клонака, и се заслуша в собственото си постепенно успокояващо се дишане. После, тъкмо когато почти бе забравил накъде е тръгнал (дали само си въобразяваше, че чува как плисъкът на водата се усилва?), отново се заизкачва по склона.

Когато стигна до върха, сигурен, че ще види най-ниския от Вировете, откри, че вместо това стои на ръба на кръгла долчинка. Най-горните й склонове бяха покрити с бели брези — листата им вече бяха пожълтели. Дърветата се поклащаха от вятъра, листата бяха като парченца златен пергамент. Следващото ниво на малката долина бе гъсто обрасло със среблистолисти дървета — те трепереха от вятъра, който продължаваше своя бяг към дъното на долината.

В дълбините, насред пръстена от сребристи листа, цареше тъмнина, която очите на Саймън не можеха да пробият. Каквито и дървета и храсти да растяха там, те на свой ред също поемаха вятъра — някакъв дрънчащ шепот се издигаше от сенчестите дълбини на долината, звук, който можеше да е шумоленето на духани от вятъра листа и клони, или също толкова вероятно — съскането на хиляди тънки ножове, които се измъкват от хиляди ножници.

Саймън си пое дъх и усети миризмата на долината — на плесен и на нещо сладко-кисело. Долови мириса на растящи неща — остър аромат почти като на окосена трева, но също и някакво дълбоко и опияняващо ухание, което му напомни за чая, който Моргенес правеше в студените вечери. Вдиша отново и се почувства някак странно пиян. Имаше и други миризми, десетки, стотици — можеше да помирише рози, които растат по стара каменна стена, тор от конюшня, дъжд, който сляга праха на земята, соления дъх на кръв и подобния, но в никой случай еднакъв аромат на морска вода. Отърси се като мокро куче и направи няколко крачки надолу по склона.

— Съжалявам. Не може да отидеш там.

Саймън се обърна и видя една жена — стоеше на билото зад него. За миг си помисли, че е Адиту. Тя носеше само парче плат около слабините и нищо друго. Кожата й беше червеникаво-златиста на косата слънчева светлина.

— Какво?

— Не може да отидеш там. — Говореше езика на смъртните внимателно. Не изглеждаше враждебно настроена. — Съжалявам, но не може. — Тя направи една крачка надолу и го изгледа любопитно. — Ти си онзи Судхода’я, който е спасил Джирики.