Камъкът на раздялата

— И какво от това? Коя си ти? — навъсено попита той. Не искаше да гледа гърдите й, стройните й, но мускулести крака, но това бе почти невъзможно. Ядоса се на себе си.

— Майка ми ме е нарекла Майе’са — отвърна тя. Изговаряше всяка дума все така внимателно, като че ли езикът на Саймън бе номер, който беше научила, но никога досега не бе изпълнявала. Бялата й коса бе прорязана от златно и черно. Докато се взираше в дългите й къдрици — поне едно безопасно място, където очите му да си починат, — Саймън изведнъж осъзна, че всички сити имат бяла коса, че множеството различни цветове, които ги караха да приличат на чуждоземни птици, са просто бои. Дори и Джирики, със странната си отсянка на пиренов цвят — бои! Измама! Точно като онези блудни жени, за които отец Дреосан бе говорил с презрение на службите в параклиса на Хейхолт! Гневът му се усили. Саймън обърна гръб на жената и заслиза към долчинката.

— Върни се, Сеоман Снежнокъдри — обади се тя. — Това е Горичката на Годишния танц. Не може да отидеш там.

— Спри ме — изръмжа той. Може би тя щеше да пусне стрела в гърба му. Бе видял ужасяващата сръчност с лък на Адиту само преди няколко дни — сестрата на Джирики бе забила четири стрели една до друга в един клон на петдесет крачки — и не се съмняваше, че и другите от нейния пол са също толкова добри, но точно в този момент това изобщо не го интересуваше. — Убий ме, ако искаш — добави той и в следващия миг се зачуди дали тази забележка няма да насили късмета му.

Присви ядно рамене и закрачи надолу по склона сред шепнещите брези. Не дойде никаква стрела, така че той рискува да погледне назад. Майе’са все още стоеше там, където я бе оставил. Изглеждаше объркана.

Саймън затича надолу през белите стволове с кора, подобна на хартия. След миг забеляза, че склонът се изравнява, а след още миг той вече… тичаше нагоре. Спря, а после се придвижи ходом до едно място, откъдето можеше да се огледа и да разбере къде се намира. Долината все още лежеше под него, но някак си той се бе преместил по ръба й доста далеч от мястото, където бе жената — а тя още стоеше там и го наблюдаваше.

Като проклинаше от гняв, той отново тръгна надолу, но бързо изпита същото чувство на изравняване, последвано от повторната поява на наклон нагоре. Не бе стигнал по-близо до дъното — все още беше, доколкото можеше да прецени, само на една трета от пътя през пръстена от брези.

Опитите да се обърне с гръб към нанагорнището също срещнаха неуспех. Вятърът въздишаше в клонките, листата шумяха и Саймън имаше чувството, че се бори като в сън, без да постигне напредък въпреки всичките си усилия. Най-после, в пристъп на безсилие, той затвори очи и затича. Когато почувства как земята бяга под краката му, ужасът му се превърна в опияняващо веселие. Клонките го пляскаха по лицето, но някакъв особен късмет го предпази да не се удари в някоя от стотиците брези.

Накрая спря и отвори очи. Беше се върнал на върха на склона. Майе’са стоеше пред него; прозрачната й поличка трепкаше на ветреца.

— Казах ти, не може да отидеш в Горичката на Годишния танц — каза тя, все едно обясняваше болезнена истина на дете. — Ти да не мислеше, че можеш? — Тя поклати глава. Очите й бяха широки, любознателни. — Странно същество.

И тръгна към Джао е-Тинукай’и. След няколко мига Саймън я последва и скоро излезе на пътеката пред къщата на Джирики. Вечерта настъпваше и щурците пееха.

— Много добре, Сеоман — каза Адиту на следващия ден. Гледаше дъската за шент и кимаше. — Заблуда! Да се оттегляш от онова, което искаш да постигнеш. Научаваш се.

— Не става винаги — печално отвърна той.

Очите й проблеснаха.

— Да. Понякога е необходима по-дълбока стратегия. Но това е начало все пак.

Бинабик и Слудиг бяха навлезли в гората само толкова, колкото да заслонят лагера си от острия вятър, който нахлуваше от равнините, вятър, чийто глас се бе превърнал в непрестанен вой. Конете помръдваха неспокойно на въжетата си и дори Куантака изглеждаше разтревожена. Тя току-що се бе върнала от третата си разходка в гората и сега седеше с изправени уши, като че ли се ослушваше за някакво очаквано, но въпреки това ужасно предупреждение. Очите й светеха с отразена от огъня светлина.

— Мислиш ли, че тук сме в по-голяма безопасност, дребни човече? — попита Слудиг; точеше меча си. — Мен ако питаш, по-скоро бих се изправил срещу пустите равнини, отколкото срещу тази гора.

Бинабик се навъси.

— Сигурно. Но би ли се изправил и срещу космати великани като онези, които видяхме?