Камъкът на раздялата

— Това е само слух, но аз не пропускам такива неща. Писанията на Моргенес са пълни с много странни разкази. Кинкипа! Как ми се иска да бях намерил повече време да чета книгата на доктора! Едно нещо, което Моргенес разказва в историята за живота на Престър Джон, е, че сър Камарис бил много подобен на нашия принц Джосуа: човек със странни, меланхолични настроения. Освен това изпитвал голямо възхищение към кралицата на Джон, Ебека. Крал Престър Джон го направил неин рицар. Когато Розата на Хернисадарк, както я наричали, починала при раждането на Джосуа, Камарис бил много разстроен. Станал унил и странен и поругал и Бога, и Небесата. Отказал се от меча, бронята и така нататък, все едно че щял да се посвети на религията… или като човек, който знае, че ще умре. Прибирал се към дома си във Винита след поклонение до Санселан Ейдонитис… и при една буря изчезнал в океана близо до остров Харча.

Бинабик се наведе напред и започна да вади увитите в листа птици от жаравата, като внимаваше да не изгори малките си пръсти. Огънят пукаше и вятърът стенеше.

— Уви — каза Слудиг. — Това, което казваш, само ме прави по-сигурен, че ще избягвам големите и могъщите, когато мога. Освен херцог Исгримнур, който наистина е умна глава, останалите са непостоянни и глупави като гъски. А твоят принц Джосуа, ще ме прощаваш, че го казвам, е най-големият глупак.

Усмивката на Бинабик се върна.

— Той не е мой принц, а освен това и той е — как го каза? — непостоянен. Но не и глупав. Никак не е глупав. А и той може да е последната ни надежда за отблъскване на идващата буря. — Като че ли засегнал неудобна тема, тролът побутна едната димяща птица към римърсгардеца. — Хапни, Слудиг. Може би, ако обичат студеното време, хунен ще ни оставят на спокойствие. Поне ще можем да поспим.

— Добре ще е. Чака ни дълъг път преди да можем да предадем този прокълнат меч на принца.

— Дължим го на онези, които паднаха — отвърна Бинабик и се вгледа в тъмната гора. — Не можем да си позволим да направим грешка.

Почнаха да ядат. Куантака се надигна и започна да обикаля из лагера, като внимателно се вслушваше в ридаещия вятър.

Снегът се въртеше бясно и почти обелваше кората на дърветата по назъбения северен ръб на Алдхеорте. Огромната хрътка, на която ужасното време не пречеше ни най-малко, подскачаше леко през заслепяващата виелица, твърдите й като камък мускули се свиваха и опъваха под късата козина. Когато кучето стигна до Инген, Ловецът на Кралицата измъкна парче сбръчкано сушено месо — в единия му край имаше нещо, което подозрително наподобяваше нокът. Бялата хрътка го схруска за секунда, а после се вгледа в тъмнината. Мътните й малки очи бяха изпълнени с нетърпение да тръгне отново. Инген внимателно почеса кучето зад ушите, после облечените му в ръкавица пръсти минаха по издутата от мускули челюст, която би могла да строши и скала.

— Да, Нику’а — прошепна ловецът, а гласът отекна в шлема му. Очите му бяха също толкова лудо внимателни, колкото и очите на хрътката. — Вече улови миризмата, нали? Ах, Кралицата толкова ще се радва. Името ми ще бъде възпявано, докато слънцето не почернее, не изгние и не падне от небето.

Той вдигна забралото на шлема си и позволи на жилещия вятър да удря лицето му. Също толкова сигурно, колкото знаеше, че някъде над тъмнината светят замръзнали звезди, Инген Джегер знаеше, че плячката му е пред него и че се доближава до нея с всеки изминал ден. В този момент той нямаше чувството, че е упоритата, неуморна хрътка, която бе неговият магически образ и чиято озъбена муцуна бе взел за модел на шлема си; не, той беше някакъв по-неуловим, по-котешки хищник, същество, пропито от бурна, но спотаена наслада. Усети ледената нощ с лицето си и разбра, че нищо, което живее под черното небе, не би могло да му избяга за дълго.

Инген Джегер измъкна кристалния кинжал от ръкава си, вдигна го и се вгледа в него така, сякаш беше огледало и той можеше да се види — онзи Инген, който се бе страхувал да умре в неизвестност. Полупрозрачното острие улови някакъв дързък лъч на лунна или звездна светлина и лумна със студен син огън; резбата му сякаш се заизвива като змия под пръстите на Джегер. Това бе всичко, за което бе мечтал, а и повече. Кралицата със Сребърната маска му бе възложила огромна задача, задача, която бе достойна за легенда. Скоро — той го чувстваше със сигурност, която го караше да трепери, — скоро тази задача щеше да бъде изпълнена. Инген плъзна кинжала в ръкава си.

— Тръгвай, Нику’а — прошепна той, като че ли скритите звезди можеха да го предадат, ако чуеха. — Време е да уловим плячката си в дупката й. Ще тичаме. — Инген скочи на седлото. Търпеливият му кон се размърда, като че ли се будеше едва сега.

Снегът се вихреше и засипваше мястото, където допреди миг бяха стояли един мъж, един кон и едно куче.