Камъкът на раздялата

Принцът го погледна, но не каза нищо, а го поведе към дъба и докосна покритата с мъх врата, която бе толкова дълбоко в кората, че дървото можеше да е израсло около нея.

— Имаме разрешение — тихо каза той.

Вратата безшумно се люшна навътре.

От другата страна на вратата имаше нещо невъзможно — дълга тясна галерия, също така оплетена в коприна, както и дъбът отвън. Малки, не по-големи от светулки светлинки горяха в сплетените нишки и я изпълваха с непостоянната си светлина. Саймън, който би могъл да се закълне върху свещено Дърво, че зад дъба няма нищо, освен още дървета, се обърна и погледна навън да види къде би могъл да е скрит подобен коридор (можеше ли някак си да потъва надолу в земята?), но Джирики го хвана за лакътя и нежно го побутна навътре. Вратата се затвори зад тях.

Бяха заобиколени от светлини и копринени мрежи, като че ли се движеха през облаците и между звездите. Саймън все още се чувстваше като в сън — всеки детайл бе ясен и контрастен, но той нямаше представа колко дълго вървят по блещукащата галерия. Най-после стигнаха до по-широко място — стая, която миришеше на кедри и на цъфнали сливи, както и на други аромати, които бяха по-трудни за разпознаване. Тук светлинките бяха по-малко и широката стая бе пълна с дълги треперливи сенки. От време на време стените изскърцваха, като че ли двамата с Джирики бяха в трюма на кораб — или в дънера на огромно дърво. Саймън чу шум като от бавно капеща вода, като последните капки на дъжд, които се отцеждат от клоните на върба в езерце. Полувидими фигури обграждаха тъмните стени, фигури, оформени като хора; можеше и да са статуи, тъй като бяха съвсем неподвижни.

Докато Саймън се оглеждаше — очите му още не бяха свикнали с полумрака, — нещо се отърка в крака му. Той се стресна и ахна, но след миг видя навирена опашка, която можеше да принадлежи само на котка. Животинчето бързо изчезна в тъмнината покрай стените и Саймън си пое дъх.

Колкото и странно да беше това място, в него нямаше нищо наистина плашещо. В сенчестата стая цареше атмосфера на топлина и спокойствие, подобни на които той не бе видял досега в Джао е-Тинукай’и. Джудит, управителката на кухнята в Хейхолт, може би би го нарекла уютно.

— Добре дошъл в моя дом — каза един глас от тъмнината. Малките точки светлина около една от сенчестите фигури станаха по-ярки и разкриха белокоса глава и гърба на висок стол. — Ела по-близо, човешко дете. Аз мога да те виждам там, но се съмнявам, че и ти можеш да ме виждаш.

— Първата баба има много остро зрение — каза Джирики и Саймън си помисли, че долавя в гласа на сита следа от забавление. После пристъпи напред. Златната светлина разкри древното и все пак младо лице, което бе видял в огледалото на Джирики.

— Ти си пред Амерасу и’Сендиту но’е-Са’онсерей, Родената на кораб — каза Джирики зад гърба му. — Покажи уважението си, Сеоман Снежнокъдри.

Без никакви угризения Саймън коленичи и сведе глава.

— Стани, смъртно момче — тихо каза Амерасу. Гласът й бе дълбок и спокоен и разбуди паметта му. Толкова ли дълбоко се бе врязал в ума му краткият им контакт през огледалото? — Хммм — промърмори тя. — Ти си по-висок дори и от младия ми Върбова клонка. Ще намериш ли на човешкото дете столче, Джирики, така че да не ми се налага да го гледам отдолу нагоре? Вземи едно и за теб.

Саймън и Джирики седнаха. Амерасу продължи да го гледа внимателно и Саймън изведнъж се почувства с вързан език — но любопитството се съревноваваше със скромността: той също я поглеждаше крадешком, като се стараеше колко може да избягва нейните почти плашещо дълбоки очи.

Амерасу изглеждаше почти както си я спомняше — блестяща бяла коса, кожа, здраво опъната по костите. Освен неизмеримата дълбочина на взора й, единствената подсказка за огромната възраст, за която бе споменал Джирики, беше внимателната предпазливост, с която тя отмерваше всяко свое движение, като че ли скелетът й бе крехък като древен пергамент. И въпреки това тя беше много красива. Хванат в мрежата на погледа й, Саймън си представяше, че в зората на света Амерасу може да е била толкова ужасяващо и заслепяващо великолепна, като слънцето.

— И така — каза тя най-после, — ти си на погрешна дълбочина, малка рибке.

Саймън кимна.

— Харесва ли ти в Джао е-Тинукай’и? Ти си един от първите от своя вид, които идват тук.

Джирики сепнато попита:

— Един от първите ли, мъдра Амерасу? Не първият?

Тя не му обърна внимание — задържа погледа си върху Саймън. Той се почувства нежно, но и здраво придърпан от нейната заповедна магия, като гърчеща се риба, дърпана неотклонно към заслепяващата повърхност на водата.

— Говори, човешко дете. Какво мислиш?

— Аз… за мен е чест да съм тук — най-после каза той и преглътна. Гърлото му беше сухо. — Чест. Но… но не искам да остана в тази долина. Не и завинаги.

Амерасу се облегна назад и като че ли отслаби хватката си, въпреки че силата на присъствието й все още го притискаше силно.

— Не съм изненадана. — Тя се усмихна тъжно. — Но ще трябва да си затворен тук доста дълго, преди да се умориш от живота колкото мен.

Джирики се размърда и попита: