Камъкът на раздялата

— Трябва ли да си отида, Първа бабо?

Въпросът му накара Саймън да потрепери от страх. Той можеше да почувства огромната доброта и огромната болка на тази жена… но тя беше толкова плашещо силна! Знаеше, че ако пожелае, тя би могла да го задържи тук завинаги само с мощта на гласа си и с неустоимите си очи.

— Трябва ли да си отида? — отново попита Джирики.

— Зная, че те боли да ме слушаш, че говоря така, Върбова клонке — отвърна Амерасу. — Но ти си най-скъпият от всичките ми младежи и си силен. Можеш да чуеш истината. — Тя бавно се размърда в стола си, дългопръстата й ръка докосна гърдите й. — Ти, човешко дете, също си познал загуба. Това е изписано на лицето ти. Но въпреки че всяка загуба е сериозна, животът, както и загубите на смъртните, се появяват и изчезват толкова бързо, колкото сезоните сменят листата. Не искам да съм жестока. Нито пък търся съжаление… но нито ти, нито който и да било друг смъртен е виждал сухите векове да се търкалят покрай него, гладните хилядолетия, не е виждал самата светлина и цвят изсмукани от света му, докато не остане нищо, освен безсочни спомени. — Странно, но докато говореше, лицето й като че ли се подмлади, все едно мъката й бе най-жизненото нещо, останало в нея. Сега Саймън вече виждаше много повече от предишното й великолепие. Неспособен да говори, той сведе глава.

— Разбира се, че не си — продължи тя и гласът й леко потрепна. — Но аз съм. Точно затова съм тук, в тъмното. Не че се страхувам от светлината или че не съм достатъчно силна, за да издържа яркостта на деня. — Тя се засмя и смехът й приличаше на скръбния зов на козодой. — Не, просто в тъмнината мога по-ясно да виждам изгубените дни и лица от миналото.

— Ти си имала двама сина — тихичко каза Саймън. Бе разбрал защо гласът й му изглежда толкова познат. — Единият от тях си е тръгнал.

Лицето на Амерасу се втвърди.

— И двамата ги няма. Какво си му казал, Джирики? Това не са разкази за малките сърца на смъртните.

— Нищо не съм му казвал, Първа бабо.

Тя се наведе напред и попита напрегнато:

— Разкажи ми за синовете ми. Какви стари легенди знаеш?

— Единият син е бил ранен от дракон. — Саймън преглътна. — И трябвало да си тръгне. Той бил изгорен… като мен. — Той докосна белязаната си буза. — Другият… другият е Кралят на бурите. — Докато прошепваше последните думи, Саймън се огледа, като че ли нещо можеше да го нападне от дълбоките сенки. Стените скърцаха и водата капеше, но това бе всичко.

— Откъде знаеш това?

— Чух гласа ти в един сън. — Саймън търсеше думи. — Ти говори в главата ми много дълго, докато спях.

Красивото лице на жената бе сериозно. Тя го погледна така, сякаш нещо скрито в него я заплашваше.

— Не изпитвай страх, човешко дете — каза тя най-после и протегна напред тънките си ръце. — Не се страхувай. И ми прости.

Хладните й сухи пръсти докоснаха лицето на Саймън. Светлините се разлюляха, начупиха се на парченца, а после примигнаха и загаснаха. Хватката й като че ли стана по-силна. Чернотата запя.

Нямаше болка, но някак си Амерасу бе в главата му, силно присъствие, толкова тясно свързано с него в този миг, че той се почувства смайващо, ужасяващо оголен — много повече от всяка чисто физическа голота. Тя усети паниката му и го успокои, приласка тайното му вътрешно аз като уплашена птичка, докато той не спря да се страхува. След това Първата баба започна деликатно да преравя спомените му, като го изследваше внимателно и целенасочено.

Шеметни парчета от мисли и сънища прелетяха покрай него, въртяха се като цветчета във вихрушка — Моргенес и неизброимите му книги, пеещата Мириамел, привидно безсмислени откъслеци от разговори от дните му в Хейхолт. Нощта на Тистерборг и ужасяващият сив меч се разпростираха в ума му като тъмно петно, последвани от сребърното лице на Утук’ку и трите меча от видението му в къщата на Гелое. Дебелата Скоди и нещото, което се бе смяло сред пламъците в двора, се завъртяха и се стопиха в лудостта на Дървото на Удун и безжизнените очи на огромния Игджарджук. Трън също се появи — една черна резка на фона на светлината на паметта. Докато спомените му прелитаха покрай него, той отново почувства изгарящата болка от кръвта на дракона и изпълненото със страх усещане за връзка с въртящия се свят, противната огромност на надеждата и болката на всички живи същества. Най-накрая, като остатъци от сън, картините избледняха.

Светлините бавно се завърнаха. Главата на Саймън бе в скута на Джирики. Раната на бузата му туптеше.

— Прости ми, Първа бабо — каза Джирики някъде от много далеч, — но беше ли необходимо това? Той щеше да ти каже всичко, което знае.

Амерасу дълго мълчеше и когато проговори, сякаш го направи с огромно усилие. Гласът й изглеждаше по-стар отпреди:

— Не би могъл да ми каже всичко, Върбова клонке. Нещата, които ми се струват най-важни, той дори не знае, че знае. — Тя погледна Саймън; на лицето й бе изписано нещо като уморена любезност. — Наистина съжалявам, човешко дете. Нямах право да те ограбвам по този начин, но съм стара и уплашена и ми е останало съвсем малко търпение. А сега съм по-изплашена от всякога.