Камъкът на раздялата

Но съществуваше и Саймън… при тази мисъл тя усети проблясък топлина да се стрелва в сивата утрин. Той бе мил по негов си глупав начин, а в същото време — смел колкото всеки от благородниците, които бе виждала. Но той бе кухненски прислужник, а тя — принцеса… в края на краищата какво значение имаше Саймън? Те бяха на противоположните краища на света. И никога нямаше да се видят отново.

Някой докосна ръката й и я стресна. Тя се извърна и видя сбръчканото лице на Ган Итай да се взира нагоре в нейното. Обичайното изражение на нискито, лукавото добро настроение, го нямаше.

— Момиче, трябва да говоря с теб — каза старицата.

— К-какво? — Нещо в изражението на нискито я разтревожи.

— Сънувах сън. Сън за теб… и за лоши времена. — Ган Итай наведе глава, а после се обърна към морето, преди отново да я погледне. — Сънят каза, че ти си в опасност, Мири…

Нискито млъкна, гледаше някъде зад Мириамел. Принцесата се наведе напред. Беше ли й се счуло, или Ган Итай бе понечила да я нарече с истинското й име? Не, не можеше да е така — никой освен Кадрах не знаеше коя е тя и Мириамел се съмняваше, че монахът е казал на някого от кораба — това, до което можеше да доведе подобна новина, бе твърде непредвидимо, а Кадрах бе хванат в капан насред океана точно като нея. Не, сигурно й се беше счуло.

— Прекрасна лейди! — чу се бодър глас откъм дока. — Влажна сутрин е, но може би ще желаете да видите Винита?

Мириамел се извърна. Аспитис и войниците му стояха пред трапа. Графът носеше красиво синьо наметало и лъснати ботуши. Косата му танцуваше от вятъра.

— О, да! — каза тя, доволна и развълнувана. Колко прекрасно би било да се махне от този кораб! — Ей сега ще сляза!

Когато се обърна, Ган Итай бе изчезнала. Озадачена, Мириамел се намръщи. Изведнъж си спомни за монаха, който седеше навъсен в каютата, и усети пристъп на съжаление към него.

— Да доведа ли и брат Кадрах? — извика тя.

Аспитис се засмя:

— Разбира се! Един монах може да ни е от полза — ще ни предпазва от изкушенията! По този начин може и да се върнем с няколко сентимки, останали в кесиите ни!

Мириамел изтича надолу по стълбите, за да каже на Кадрах. Той я изгледа странно, но обу ботушите си, заметна се с тежкото си наметало и я последва.

Вятърът се усили и довяваше дъжд през няколко минути. Въпреки че отначало Мириамел се радваше да се разхожда по оживения кей с красивия общителен граф, въодушевлението й от напускането на кораба скоро започна да преминава. Имаше много хора, но тесните улички на Винита все пак бяха тъжни и сиви. Когато Аспитис й купи няколко сплетени зюмбюла и нежно ги окачи на врата й, всичко, което тя успя да направи, бе да му се усмихне.

„От времето е — мислеше тя. — Това неестествено време превърна средата на лятото в нерадостна сива мрачина и донесе студ… измръзнала съм до кости“.

Помисли си за баща си, който седеше сам в тронната зала, за хладното, отчуждено изражение, което носеше като маска — маска, която бе започнал да си слага все по-често и по-често през последните й месеци в Хейхолт. „Студени кости и студени сърца“, запя тя наум, докато графът на Еадне ги водеше по хлъзгавите от дъжда улички на Винита:

„Студени кости и студени сърца

лежат под дъжда след края на битката.

На хладния бряг на езерото Клоду

чакат на Ейдон тръбата да ги извика…“

По обяд Аспитис ги заведе в една гостилница и Мириамел веднага усети как отпадналостта й започва да отмира. Залата беше с висок таван, но от трите огромни огнища бе топла и уютна. Миришеше на пушек и печено месо. Много други бяха решили, че гостилницата е приятно място, където да прекарат мрачния ден: залата ехтеше от врявата на ядящите и пиещите. Стопанинът и помощниците му работеха с всички сили — удряха халбите с бира и каните с вино по дървените маси и със същото движение грабваха подадените им монети.

В дъното на залата имаше груба сцена. В момента едно момче жонглираше между частите на куклено представление — правеше всичко възможно да задържи няколко пръчки във въздуха, понасяше пиянските подигравки на зрителите и спираше с крака монетите, които му подхвърляха на сцената.

— Искате ли да похапнете нещо, прекрасна лейди? — попита Аспитис и когато Мириамел кимна срамежливо, изпрати двама от хората си при съдържателя. Останалите му стражи безцеремонно вдигнаха цяло семейство от една очукана маса. Скоро им поднесоха печено агнешко бутче, хляб, лук и няколко кани вино.

Още първата чаша стопли Мириамел и тя установи, че сутрешната разходка й е отворила значителен апетит. Храната пред нея изчезна за броени минути и тя доста се поизмъчи, за да избегне неподобаващото за една дама оригване.

— Вижте — каза тя, — започва кукленото представление. Може ли да погледаме?