Камъкът на раздялата

Тя се опита да се изправи и Джирики побърза да й помогне. Амерасу изчезна в сенките и се върна с чаша вода. Поднесе я до устните на Саймън и той пи жадно. Водата бе студена и сладка, с лек привкус на дърво и пръст, като че ли бе извадена от Стубел. Саймън си помисли, че в бялата си рокля Амерасу прилича на някакъв блед лъчист светец от църковна картина.

— Какво… направи? — попита той. В ушите му бръмчеше някакъв странен звук, а пред очите му прелитаха малки блестящи снежинки.

— Научих онова, което трябваше да науча — каза Амерасу. — Знаех, че съм те видяла в огледалото на Джирики, но си помислих, че това е късмет, случайност. Пътят на сънищата напоследък се е променил много и е станал толкова тъмен и непредвидим дори и за опитните, колкото някога бе за онези, които пътуваха по него само в съня си. Вече виждам, че предишната ни среща не е била прищявка на съдбата.

— Да не искаш да кажеш, че срещата ти със Саймън е била желана от някого, Първа бабо? — каза Джирики.

— Не. Искам да кажа само, че границите между тези светове и нашите започват да отслабват. Някой като това човешко дете, който е бил дърпан в различни посоки, който по чист късмет или по някакъв невъобразим план е бил въвлечен в много могъщи и опасни връзки между света на сънищата и на будното състояние… — Тя се замисли, внимателно седна и продължи: — Все едно живее на ръба на огромен лес. Когато дърветата започват да се разпростират навън, точно в неговия праг първо ще се впият корените. Когато вълците започнат да огладняват, точно под неговия прозорец ще завият.

— Какво научи от… спомените ми? — попита Саймън. — За… за Инелуки?

Лицето й стана безстрастно.

— Твърде много. Мисля, че вече разбирам ужасния сложен план на сина ми, но трябва да помисля още малко. Дори и в този час не бива от страх да се разбързам глупаво. — Тя вдигна ръка към челото си. — Ако съм права, опасността е по-сериозна, отколкото изобщо сме си представяли. Трябва да поговоря с Шима’онари и Ликимея. Надявам се само да ме послушат… и че времето ни не е отминало. Може би започваме да копаем кладенец, докато къщите ни вече горят.

— Майка ми и баща ми трябва да те изслушат — каза Джирики. — Всички познават мъдростта ти, Първа бабо.

Амерасу се усмихна тъжно.

— Някога жените от рода Са’онсерей са били пазителите на мъдростта. Последната дума е принадлежала на най-старата от рода. Когато Дженджияна виждала правилните неща, ги изговаряла и ставало така. От Бягството насам нещата са се променили. — Ръката й помаха във въздуха като птица, която каца. — Сигурна съм, че майка ти ще се вслуша в разума. Баща ти е добър, Джирики, но в някои отношения той живее дори по-дълбоко в миналото от мен. — Тя поклати глава. — Прости ми. Уморена съм и има много неща, за които да мисля. Иначе нямаше да говоря толкова непредпазливо, особено пред това момче. — Тя погали бузата на Саймън с пръсти. Болката от старото му изгаряне намаля. Както гледаше сериозното й лице и виждаше тежестта, която тя, изглежда, носеше, той посегна и докосна ръката й.

— Джирики ти е говорил истината, човешко дете — каза тя. — За добро или за зло, ти наистина си белязан. Иска ми се само да можех да ти кажа няколко думи, които да ти помогнат по пътя ти.

Светлината отново помръкна и Джирики изведе Саймън навън.

26. Изрисувани очи

Мириамел наблюдаваше блъсканицата и оживлението по доковете. Винита не бе голям остров, но последните двама императори на Набан, както и тримата херцози под управлението на Престър Джон бяха от рода Бенидривайн. Островът бе и родното място на легендарния Камарис, но дори и на такъв велик рицар бе отредено средно по важност място в изпълнената с герои светла история на Винита. Пристанището бе оживено — богатствата на Винита бяха големи.

Аспитис Превес и капитанът бяха слезли в града по работа — графът бе намекнал, че е получил някаква важна задача лично от херцог Бенигарис, но не бе пожелал да обсъжда въпроса. Бе казал и на Мириамел, и на Кадрах да останат на кораба, докато не се върне — изтъкна, че пристанището не е място, из което да се разхожда една благородна дама, и че той няма на разположение достатъчно въоръжени мъже, та едновременно да урежда своите работи спокойно и да отдели войници за тяхната защита.

Мириамел знаеше какво означава това. Каквото и да мислеше за нея Аспитис, колкото и да ценеше красотата и компанията й, той не възнамеряваше да й предостави възможността да му се изплъзне. Вероятно таеше някакви съмнения относно историята й или просто се безпокоеше, че тя може да бъде убедена да си тръгне от Кадрах, който вече дори не се опитваше да прикрива нарастващата си омраза към графа на Еадне и Дрина.