Камъкът на раздялата

Тя въздъхна, взряна тъжно в редиците покрити павилиони, които се нижеха по крайбрежния булевард — всички бяха украсени със знаменца и натъпкани с блага за продан. Амбулантни търговци хвалеха стоката си с крясъци, докато се тътреха по булеварда, танцьори и музиканти изнасяха представленията си за дребни монети, моряци от различни кораби се смесваха с жителите на Винита в едно викащо, смеещо се, ругаещо множество. Въпреки тъмното небе и честите превалявания тълпите, които пъплеха по брега, като че ли си бяха поставили за цел да вдигат весела врява.

Кадрах стоеше до нея, обикновено розовото му лице беше бледо. Монахът не бе говорил много, откакто Аспитис им бе казал да останат на борда; бе наблюдавал как свитата на графа напуска „Облака на Еадне“ със същото кисело изражение, с което сега гледаше тълпата по брега.

— Господи — каза той, — направо ми призлява, като виждам подобна непредпазливост. — Не бе съвсем ясно за какво се отнася забележката му, но въпреки това Мириамел усети болката в нея.

— А ти — озъби се тя — по-добър ли си? Пияница и страхливец!

Голямата му глава се завъртя към нея тежко като воденичен камък.

— Именно моята предпазливост ме прави такъв, господарке. Наблюдавах твърде внимателно.

— Какво си наблюдавал? О, стига! Не съм в настроение за някоя от твоите пълни със заобикалки лекции. — Тя потрепери от гняв, но не успя да събуди чувството за справедливост, от което се нуждаеше. През последните няколко дни Кадрах се бе отдалечил от нея още повече и я наблюдаваше от, както изглеждаше, неодобрително разстояние. Това я дразнеше, но дори и тя донякъде се чувстваше неудобно от продължаващия флирт между нея и графа. Бе трудно да оправдае напълно раздразнението си, но бе още по-трудно да понася сивите очи на Кадрах да се взират в нея, като че ли тя е дете или непослушно животно. — Защо не отидеш да се оплачеш на някой моряк? — каза тя накрая. — Ще видиш колко добре ще те изслуша.

Монахът скръсти ръце на гърдите си и заговори търпеливо, но не я погледна в очите:

— Няма ли да ме послушаш, господарке? За последен път? Моят съвет не е и наполовина толкова лош, колкото го изкарваш, и ти го знаеш. Колко дълго ще слушаш медените слова на този… този дворцов красавец? Ти си като неговата малка птичка: той я изважда от клетката й, играе си с нея, а после я връща обратно. Той не се интересува от теб.

— Странно е да чувам тези думи от теб, брат Кадрах. Графът ни предостави капитанската каюта, храни ни на своята маса и се отнася с мен с пълно уважение. — Сърцето й малко се забърза, когато тя си припомни устните на Аспитис до ухото си и неговото силно, нежно докосване. — А от друга страна, ти ме излъга: взе пари за моята свобода и ме повали в безсъзнание. Само един луд може да се изтъква като приятел след всичко това.

Сега Кадрах вдигна очи и задържа погледа си върху очите й за един дълъг миг. Като че ли търсеше нещо в тях и проучващото му разглеждане разля топлина по страните й. Тя направи подигравателна физиономия и му обърна гръб.

— Много добре, господарке — каза той. С крайчеца на окото си тя видя как той сви рамене и тръгна надолу към палубата. — Изглежда, напоследък в църквата на Усирис проповядват малко доброта или милост — подхвърли той през рамо.

Мириамел премига през сълзи на гняв.

— Ти си религиозният, Кадрах, не аз. Ако думите ти са верни, ти си най-добрият пример! — Грубият й отговор не й донесе кой знае какво удоволствие.

Когато й омръзна да гледа тълпите в корабостроителницата, Мириамел слезе в каютата си. Монахът седеше на леглото и решително се взираше в нищото. Мириамел не искаше да разговаря с него, затова се обърна, отново излезе на палубата и неспокойно закрачи по нея. Моряците, които бяха останали на борда, стягаха „Облака на Еадне“ за предстоящото пътуване — някои се катереха по такелажа, други работеха по палубата. Щяха да останат във Винита само до утре, така че всички претупваха задълженията си, та по-бързо да слязат на брега.

Мириамел спря до парапета на мостика и пак загледа тълпите по брега. Хладният влажен вятър рошеше косата й. Тя се замисли за онова, което бе казал Кадрах. Можеше ли да е прав? Тя знаеше, че Аспитис е ласкател, но възможно ли бе той въобще да не се интересува от нея? Мириамел си припомни първата им нощ на палубата и сладките тайни целувки, които той бе откраднал от нея след това. Бе сигурна, че монахът греши. Тя не си въобразяваше, че Аспитис я обича с цялата си душа — съмняваше се, че лицето й го мъчи насън, както неговото мъчеше нея, — но извън всякакво съмнение знаеше, че той я харесва, а това не можеше да се каже за останалите мъже около нея. Баща й бе желал тя да се омъжи за онзи ужасен пиян самохвалко Фенгболд, а чичо й Джосуа бе искал единствено да седи кротко и да не му докарва никакви неприятности.