Камъкът на раздялата

Белия път, големият път, който обикаляше северната граница на Алдхеорте, най-после бе завил покрай най-източния край на гората и ги бе повел на юг за първи път, откакто се бяха отклонили от Стария път към Тумет’ай заедно със Саймън преди много дни. Скоро след завоя на юг бяха забелязали няколко бели фигури далече зад тях — фигури, които, както разбираха и двамата, не можеха да са нищо друго освен хунен. Великаните, които никога не бяха напускали ловните си полета в подножието на Стормспайк, сега като че ли преброждаха северните земи по цялата им дължина и ширина. Като си спомниха загубите, които няколко от тези същества бяха нанесли на голямата им група на слизане от планините, нито тролът, нито римърсгардецът имаха някакви фалшиви надежди, че биха могли да оцелеят след още една среща с рунтавите чудовища.

— Какво те кара да мислиш, че сме в по-голяма безопасност само защото сме навлезли малко навътре в гората? — попита Слудиг.

— Нищо — призна Бинабик, — но зная, че копачите не обичат да правят тунели в Алдхеорте. Може би великаните също се страхуват да влизат в гората.

Слудиг изсумтя и изстърга с бруса по острието.

— А онзи, дето Джосуа го уби край Наглимунд, когато намериха Саймън? Той беше в гората, нали?

— Той беше закаран там — раздразнено отвърна Бинабик и побутна увитите в листа птици върху въглените. — В живота няма нищо сигурно, Слудиг, но на мен все пак ми се струва по-умно да поемаме по-малко рискове.

След кратко мълчание римърсгардецът проговори:

— Прав си, троле. Просто съм уморен. Иска ми се да стигнем там, където отиваме, до този Камък на раздялата! Искам да дам на Джосуа този прокълнат меч, а после да спя цяла седмица. В легло.

Бинабик се усмихна.

— И на мен ми се иска същото. Но това не е меч на Джосуа, или поне аз не съм сигурен, че е предназначен за него. — Той се изправи и взе дългия вързоп, който бе подпрян на едно дърво. — Въобще не съм сигурен какво е той и за какво е. — Пръстите на Бинабик развиха вързопа и се видя тъмното острие. Светлината на огъня не разкри нищо повече от очертанията му. Бинабик вдигна меча по-високо и продължи: — Виждаш ли? Сега Трън като че ли си мисли, че е приемливо да го носи един малък трол.

— Не говори за него така, сякаш е жив — каза Слудиг и бързо очерта Дърво във въздуха. — Това е противно на природата.

Бинабик го изгледа.

— Може и да не е жив, както са живи мечките, птиците или хората, но в него има нещо, което е повече от метал за мечове. И ти знаеш това, Слудиг.

— Може и така да е. — Римърсгардецът се намръщи. — Не, проклет да съм, наистина знам. Точно затова не ми харесва да говоря за него. Имам кошмари за пещерата, където го намерихме.

— Това не ме изненадва — меко отвърна тролът. — Тя наистина беше страшно място.

— Не, не е само мястото… нито дори и драконът, нито смъртта на Гримрик. Сънувам тоя прокълнат меч, дребосъко. Как лежи там сред онези кости и сякаш ни чака. Студен, студен като змия в дупката си…

Слудиг млъкна. Бинабик го гледаше, но не каза нищо.

Римърсгардецът въздъхна:

— А и все още не разбирам какво добро ще донесе на Джосуа притежанието му.

— Аз също не разбирам. Но този меч е нещо могъщо. Добре е да помним това. — Бинабик погали блещукащото острие, както би погалил котка по гърба. — Погледни го, Слудиг. Толкова бяхме въвлечени в нашите изпитания и загуби, че почти забравихме Трън. Това е меч, който прави легенди! Може би е най-великото оръжие, което е виждал Остен Ард… по-велико от копието Ойндут на Херн, по-велико от прашката на Чъку.

— Може и да е могъщ — изръмжа Слудиг, — но имам съмнения относно това, доколко носи късмет. Не е спасил сър Камарис, нали?

Бинабик се усмихна загадъчно.

— Но той не го е носил, когато е бил пометен през борда в залива Фиранос — шутът Таусър ни разказа това. Точно затова можахме да го намерим на Драконовата планина. В противен случай той щеше да е на дъното на океана… като Камарис.

Вятърът запищя и разклати клоните над главите им. Слудиг се размърда и се премести по-близо до приятния огън.

— Как може такъв велик рицар да падне от борда? Дано Бог ми даде да умра по-почтено, в битка. Това само би доказало, че човек изобщо не бива да се качва на кораб.

Усмивката на Бинабик се разшири.

— Странно е да слушам такива думи от човек, чиито деди са били най-великите моряци, които е познавало човечеството! — Лицето му стана сериозно. — Макар и да трябва да се каже, че някои се съмняват, че Камарис е бил пометен в морето. Има и такива, които казват, че сам се е удавил.

— Какво? Защо, в името на Усирис, би направил такова нещо? — Слудиг възмутено разръчка огъня.

Тролът сви рамене.