Камъкът на раздялата

— Човешко дете, мисля, че можеш да се научиш. Мисля, че се научаваш. Но спомни си, ние, Зида’я, играем тази игра от незапомнени времена. Първата баба казва, че тя е дошла с нас от Градината, която е изгубена. — Тя докосна успокоително лакътя на Саймън и младежът настръхна. — Шент може да се играе само за удоволствие. Играла съм игри, които не бяха нищо друго освен клюки и приятелски подигравки, и всички стратегии се опитваха да постигнат това. Други игри пък можеш да спечелиш само ако почти си загубил. Освен това съм играла игри, в които и двамата играчи наистина се бореха да загубят… въпреки че трябваха години, преди единият да успее. — Някакъв спомен я накара да се усмихне. — Не разбираш ли, Снежнокъдри, печалбата и загубата са само стените, сред които се провежда играта. Вътре в Къщата на шент… — Тя млъкна, по живото й лице премина сянка. — Трудно е да се каже на твоя език. — Сянката изчезна. — Може би затова ти изглежда толкова трудно. Въпросът е, че в Къщата на шент тъкмо идването и тръгването, посетителите, били те приятели или врагове, раждането и смъртта, всички тези неща имат значение. — Тя посочи с широк жест собственото си жилище, чиито подове бяха дебело покрити със сладка трева, а стените на стаите бяха изплетени от цъфтящи клонки. Някои от тях, както бе забелязал Саймън, имаха опасни малки бодли. — Както и с всички домове — и на смъртни, и на безсмъртни — живеенето прави къщата, не вратите, нито стените.

Тя се изправи и се протегна. Саймън я наблюдаваше скришом, като се мъчеше да задържи намръщената си маска, въпреки че грациозните й движения караха сърцето му да подскача болезнено.

— Ще продължим утре — каза тя. — Мисля, че се научаваш, макар и още да не си го разбрал. Шент има уроци дори и за Судхода’я, Сеоман.

Саймън разбра, че тя е отегчена и че е време да си тръгва. Винаги ужасно внимаваше да не стои повече, отколкото е желан. Мразеше начина, по който ситите бяха мили с него, все едно че е глупаво животно, което не е научено на по-добро.

— Трябва да си тръгвам, Адиту.

Тя не го помоли да остане. Гняв, съжаление и някакво дълбоко физическо раздразнение се бореха в него, докато той й кимаше. После се обърна и тръгна навън сред поклащащите се цветове. Следобедната светлина проникваше през оранжевите и розови стени и той като че ли се движеше в самата сърцевина на залеза.

Известно време стоя пред къщата на Адиту и гледа през трептящата омара, която се издигаше от буйния поток, минаващ покрай вратата й. Долината бе оцветена в кафеникаво и златисто, прорязана от по-тъмното зелено на гористите хълмове и от по-яркото зелено на поддържаните ливади. На пръв поглед Джао е-Тинукай’и изглеждаше праволинеен като слънцето и дъжда. Както на всяко друго място, и тук имаше скали и растения, дървета и къщи, но освен това тук бяха и ситите — народът, който живееше в тези къщи, — а Саймън почти се бе убедил, че никога няма да ги разбере. Вече осъзнаваше, че Джао е-Тинукай’и е пълен с неща, които просто не може да разбере. Бе научил колко малко разбира, когато се бе опитал да избяга, скоро след като бе осъден на доживотен затвор сред любезните си домакини.

Бе изчакал цели три дни, след като присъдата му бе произнесена от Шима’онари. Бе убеден, че такова търпение показва хладнокръвна ловкост на маневриране, достойна за великия Камарис. Когато сега, две седмици по-късно, се връщаше към онзи момент, невежеството му вече беше смешно. Какво си бе мислил, че прави?

Късно следобед на четвъртия ден от присъдата си, когато принца го нямаше, Саймън излезе от къщата му. Пресече реката бързо и, както се надяваше, без да се набива на очи, по един тесен мост и тръгна към мястото, през което Адиту го бе въвела в долината. Изтъканата от плат картина, която го бе завела до къщата на Джирики, продължаваше и от другата страна на реката, протягайки се от дърво на дърво. Сегментите, покрай които минаваше Саймън, като че ли показваха как оцелелите от някаква огромна катастрофа пристигат с корабите си в една нова земя (ситите, които идваха в Остен Ард) и как построяват огромни градове в горите и планините. Имаше и други детайли — знаци, втъкани в гоблена, които подсказваха, че несъгласието и мъката не са били оставени в увредената родина, но Саймън бързаше прекалено много, за да спре и да се вгледа внимателно.

След като вървя известно време покрай реката, той влезе в гъстия храсталак под хълмовете — надяваше се с потайност да навакса онова, което щеше да изгуби във време. Не видя сити, но понеже бе убеден, че всеки от тях ще вдигне тревога при гледката на това как затворникът им върви към границите на Джао е-Тинукай’и, се промъкваше през дърветата колкото можеше по-внимателно, като се придържаше надалеч от използваните пътеки. Въпреки радостта от бягството почувства не едно пробождане на вина: без съмнение Джирики щеше да изтърпи някакво наказание, задето е оставил смъртния пленник да се измъкне. И въпреки това Саймън имаше задължения към другите си приятели, които надделяваха дори и над многовековните закони на ситите.