Камъкът на раздялата

— Милостиви Ейдон! — възкликна Саймън.

Бързо събраха багажа си — нахвърляха го в две раници, без да се грижат да го подреждат. Саймън отиде до черния меч Трън — оръжието, както бе казал Хейстън, на много надежди — безплодни или не. На бледата светлина от огъня той приличаше само на празнина с формата на меч сред кожите, които го приютяваха. Саймън докосна студената му повърхност с пръсти и си спомни как го бе усетил, когато го вдигна срещу Игджарджук. Мечът като че ли се бе стоплил в ръката му за момент.

Някой го докосна по рамото.

— Не, не убива — обади се Сискинанамук, посочи начумерено меча, после внимателно го подръпна за ръката. Саймън плъзна ръката си около увитата в нишка дръжка на Трън и премери тежестта му — бе твърде голяма, за да го вдигне, без да използва и двете си ръце. Обърна се към девойката.

— Не го взимам, за да убивам. Заради него отидохме на Драконовата планина. Не убива.

Тя се вгледа в очите му, после кимна. Хейстън се обади:

— Дай аз да го нося, момче. Аз съм си починал.

Саймън пропусна хапливата си забележка и му позволи да вземе меча. Той не изглеждаше по-лек в яките ръце на войника, но не изглеждаше и по-тежък. Хейстън внимателно прокара черния Трън през две дебели халки на гърба на раницата си.

„Това не е мой меч — напомни си Саймън. — Нали вече знам това. А и Хейстън е прав да го вземе — аз съм твърде слаб. Почувства как мислите му се отплесват. — Той не принадлежи на никого. Някога е принадлежал на сър Камарис, но сега той мъртъв. Като че ли има свой собствен дух…“

Е, ако Трън искаше да напусне тази проклета от Бога планина, щеше да му се наложи да слезе с тях.

Загасиха огъня и тихо излязоха. Студеният нощен въздух накара главата на Саймън да затупти. Той спря на входа и прошепна:

— Хейстън, трябва да ми обещаеш нещо.

— И какво по-точно, момче?

— Не се чувствам много… силен. Очаква ни дълго ходене дотам, където отиваме. И при това през снега. Така че, ако нещо се случи с мен… — Той се поколеба. — Ако нещо се случи с мен, моля, погребете ме на някое топло място. Омръзна ми да ми е студено. — И пак потрепери.

За миг на Саймън му се стори — о, ужас! — че Хейстън ще заплаче. Брадатото лице на пазача се изкриви в някаква странна гримаса, когато се приведе, за да се вгледа в Саймън. След секунда обаче се ухили, макар и усмивката му да изглеждаше малко пресилена, обгърна с едната си мечешка ръка разтрепераните рамене на Саймън и му прошепна:

— Айде сега, момче, не говори така. Ще бъде дълга разходка, и студена със сигурност — но не чак толкова лоша, колкото си мислиш. Ще се справим. — Хейстън хвърли крадешком един поглед към Сискинанамук, която ги наблюдаваше нетърпеливо от площадката пред пещерата, и изсъска в ухото на Саймън: — Джирики ни е оставил коне в подножието на планината, като в конюшня в една пещера. Каза ми къде. Така че не се страхувай, момче, не се страхувай. Стига да знаем накъде сме се запътили… е, значи сме наполовина там!

Излязоха на каменната пътека и присвиха очи срещу яростния вятър, който помиташе повърхността на Минтахок като бръснач. Мъглите бяха отлетели. Едно резенче от луната, тънко като котешко око, светеше над планината и покритата от сенки долина. Препъвайки се под тежестта на товара си, двамата последваха малката сянка на Сискинанамук.

Вървенето бе дълго, тихо, бавно и мъчително. Препъваха се през биещия ги вятър. След неколкостотин крачки Саймън вече усещаше, че стъпките му се забавят. Как въобще щеше да успее да слезе по целия път надолу по планината? И защо не можеше да се отърси от тази проклета слабост?

Най-после девойката им махна да спрат, после ги упъти към един прикрит в сенките процеп. Беше им трудно да се вмъкнат, но с помощта на малките ръце на Сискинанамук все пак успяха. След миг нея вече я нямаше. Те останаха там, здраво притиснати, и наблюдаваха как дъхът им пълни процепа и блести на лунната светлина.

— Какво мислиш, че ще направи? — попита Хейстън шепнешком.

— Не знам. — Саймън бе щастлив просто да се обляга на камъка. Спасен от вятъра, той изведнъж се почувства пламнал и замаян. Бялата стрела, която му бе дал Джирики, дълбаеше дупка в гърба му през дебелия плат на раницата.

— Хванати сме натясно и значи… — започна Хейстън, но звукът на гласове откъм пътеката го накара да млъкне. Гласовете се усилваха. Саймън затаи дъх.

Трима троли минаваха по пътеката покрай процепа — влачеха безгрижно копията си по камъка и говореха на ниския си, ръмжащ език. И тримата носеха щитове от опъната кожа. Единият носеше и овнешки рог, който подскачаше на колана му. Саймън не се съмняваше, че още при първото му надуване от всички околни пещери ще се изсипят въоръжени тролове — като мравки от разбунен мравуняк.

Тролът с рога каза нещо и тримата спряха точно пред скривалището. Саймън се мъчеше да задържи дъха си, усети как главата му се завърта. След малко троловете избухнаха в тихичък съскащ смях и продължиха надолу по склона. След още няколко минути тихият им смях заглъхна съвсем.