Камъкът на раздялата

Когато отново можеше да мисли, той погледна нагоре и видя Айнскалдир, който като че ли плуваше към него. Ръцете на римърсгардеца се въртяха като крила на мелница, бойната му секира приличаше на блещукащо петно. Устата му бе отворена като за вик, но Деорнот не чуваше никакъв звук. Джосуа идваше точно зад него. Двамата спътници на Деорнот се хвърлиха срещу още една двойка сенчести същества. Остриета се въртяха и проблясваха, изпълваха тъмнината с ивици отразена лунна светлина. Деорнот искаше да стане и да им помогне, но нещо го беше затиснало, някаква безформена, непоклатима тежест. Той се напъна, зачуден къде е отишла силата му, и най-после тежестта падна настрани и го остави изложен на стържещия вятър.

Джосуа и Айнскалдир все още бяха пред него, лицата им приличаха на странни маски в синята нощ. Други двукраки фигури започнаха да се приближават от горските сенки, но Деорнот не можа да познае дали са приятели, или врагове. Зрението му като че ли бе замъглено — имаше нещо в очите, нещо, което пареше. Той опипа лицето си — беше мокро и лепкаво. Когато повдигна пръстите си към светлината, видя, че са почернели от кръв.

Дълъг влажен тунел водеше надолу през хълма. Тясно стълбище, осветено от факли, петстотин мъхести вековни стъпала, които се промъкваха надолу през сърцето на Ста Мироре от огромната къща на граф Стреаве до един малък прикрит кей. Мириамел си помисли, че тунелът векове наред е бил спасението на много благородници, принудени да напуснат величествените си покои посред нощ, когато селячеството неочаквано е ставало непокорно и несговорчиво относно правата на привилегированите.

След края на изморителния преход под наблюдението на Ленти и още един от слугите на графа, и двамата с безизразни лица, Мириамел и Кадрах се озоваха на каменна площадка под надвисналия хълм; сивите води на пристанището се простираха пред тях като раздърпан килим. Точно пред тях една малка лодка се полюляваше на въжето си.

Малко по-късно по друга пътека пристигна самият Стреаве — носеха го в резбования му стол четирима яки мъже, облечени в моряшки дрехи. Графът беше с дебел плащ и шалче срещу нощната мъгла. Мириамел си помисли, че бледата светлина на зората го прави много по-стар.

— И така — каза той, като помаха на носачите си да го свалят на каменната платформа, — времето, което прекарахме заедно, е на път да свърши. Чувствам дълбоко съжаление, че ви пускам, не на последно място и защото победителят при Наглимунд, любимият ви баща Елиас, би платил добре за безопасното ви завръщане. — Той поклати глава и се изкашля. — И все пак аз съм човек на честта, а всяко неплатено задължение е един неизповядан призрак, както казваме тук, в Пердруин. Предайте поздрави на приятеля ми, когато го срещнете.

— Не сте ни казали кой е този „приятел“. Онзи, на когото ни давате.

Стреаве помаха с ръка, като че да ги отпрати.

— Ако той пожелае да научите истинското му име, ще ви го каже сам.

— И ще ни изпратите чак оттатък до Набан в тази малка исгбата… тази рибарска лодчица? — изръмжа Кадрах.

— То е само на един хвърлей камък. А освен това Ленти и Алеспо ще ви пазят от килпа и други подобни. — Той махна с треперещата си ръка към двамата слуги. — Нали не си мислехте, че ще ви пусна сами? Как бих могъл да съм сигурен, че ще стигнете до приятеля ми и ще изплатите дълга ми?

Графът помаха на носачите да вдигнат стола му и докато Мириамел и Кадрах се качваха в малката лодка, добави:

— Не ме помнете с лошо, Мириамел и Падреик, моля ви. Малкият ми остров трябва да поддържа деликатно равновесие, много деликатно равновесие. Понякога мерките за това изглеждат груби.

Онзи, когото Стреаве бе нарекъл Алеспо, отвърза въжето, а Ленти се пресегна с греблото да избута малката дървена лодка от кея. Докато бавно се отдалечаваха от светлината на лампите, Мириамел усети как сърцето й се свива. Отиваха в Набан, място, което вече почти не криеше надежда за нея. Кадрах, единственият й съюзник, бе останал намусено тих, откакто ги бяха събрали отново — а и как го беше нарекъл Стреаве? Къде беше чувала това име преди? Сега самата тя бе изпратена на някакъв непознат приятел на граф Стреаве, просто пионка при уреждането на някаква странна сделка. А и всеки, от местните благородници до най-скромния селянин, като че ли знаеше за работите й повече от самата нея. Какво още би могло да се обърка?

Мириамел въздъхна тъжно и разочаровано. Ленти, който седеше срещу нея, се напрегна и изръмжа:

— Само недейте да опитвате разни номера! Имам нож.

5. Къщата на Пеещия човек

Саймън удари ръката си в студената каменна стена на пещерата и почувства някакво странно удоволствие от болката. После изруга:

— В името на кървящия Усирис! На кървящия Усирис! На Усирис, кървящ на Дървото! — Вдигна ръка пак да удари стената, но после я отпусна и яростно заби нокти в крачола си.

— Успокой се, момче. Нищо не можехме да направим — отвърна Хейстън.