Камъкът на раздялата

— И беше ли ранен някой?

— Не — каза Изорн. — Но имахме късмет, че се изплъзнахме. Много от стрелите не улучиха съвсем за малко.

— Една ми отнесе шапката! — намеси се Таусър раздразнено. — Най-хубавата ми шапка! Загубена!

— Жалко, че не беше най-хубавата ти глава — сряза го Айнскалдир.

— Но норните са много добри стрелци — продължи Деорнот, без да обръща внимание на римърсгардеца и стария шут. — И кога друг път е бил улучен някой?

— Вчера! — каза Изорн. — Но не забравяй, че Гамуолд е мъртъв, а Сангфугол — лошо ранен.

— Но Гамуолд не беше улучен.

Всички се обърнаха и погледнаха Джосуа. Внезапно в гласа на принца се бе появила сила, която изпрати тръпка по гръбнака на Деорнот. Принцът продължи:

— Гамуолд падна. Всички от групата ни, които бяха убити, освен Гамуолд, паднаха в битките ни с копачите. Деорнот е съвсем прав! Норните ни преследват от три дни — цели три дни — и стреляха по нас много пъти. Сангфугол е единственият, който беше улучен.

Принцът се изправи и лицето му изчезна от светлината на огъня. Останалите можеха да го чуят как крачи наоколо.

— Но защо? Защо рискуваха със стрелата си в онзи момент? Ние правехме нещо, което ги уплаши. Правехме нещо… — Изведнъж той спря. — Или отивахме някъде…

— Какво искаш да кажеш, принц Джосуа? — попита Изорн.

— Тръгвахме на изток — към вътрешността на гората.

— Наистина! — намеси се Деорнот. — Вървяхме все на юг, откакто излязохме от Наглимунд. Тогава беше първият път, когато се опитахме да завием на изток, навътре в гората. После, когато арфистът бе прострелян и Гамуолд падна, побягнахме надолу по хълма и оттогава продължаваме да вървим на юг през покрайнините на Алдхеорте.

Джосуа бавно каза:

— Подкарват ни като стадо животни.

Деорнот уточни:

— Но всичко това е така, защото се опитахме да направим нещо, което ги обезпокои. Опитват се да ни попречат да тръгнем на изток.

— А ние още не знаем защо — намеси се и Изорн. — Подкарват ни към пленничество ли?

— По-вероятно на заколение — каза Айнскалдир. — Просто искат да извършат убийството вкъщи. Да вдигнат пир. Да си поканят гости.

Джосуа като че ли дори се усмихна, докато сядаше — огънят хвана кратко проблясване на зъби.

— Реших — каза той — да откажа поканата им.

Час или два преди съмване отец Странгиард потупа Деорнот по рамото. Деорнот бе чул архиваря да пропълзява наоколо в тъмнината, но докосването на ръка до рамото му все пак го накара да подскочи.

— Аз съм, сър Деорнот — бързо каза Странгиард. — Мой ред е да стоя на пост.

— Не е необходимо. И без това едва ли ще мога да заспя.

— Ами, тогава, може би можем… можем да споделим поста. Стига приказките ми да не ви дразнят.

Деорнот се усмихна.

— Ни най-малко, отче. А и няма нужда да ме наричаш „сър“. Приятно е да се насладим на някой и друг спокоен час — напоследък нямаме много спокойствие.

— Толкова по-добре — значи няма да стоя сам на пост. Зрението ми не е добро, разбираш ли… нали останах само с едно око. Няма нищо по-страшно от това да виждам как буквите в любимите ми книги стават все по-бледи с всеки ден.

— Нищо по-страшно? — попита любезно Деорнот.

— Нищо — твърдо отговори Странгиард. — Е, не че не се страхувам и от други неща, като смъртта например… но Господ ще ме прибере, когато ми дойде времето. Но да прекарам последните си години в тъмнина, неспособен да видя писанията, които са делото на живота ми… — Архиварят спря засрамен. — Съжалявам, Деорнот, бърборя баналности. Просто е такъв час през нощта. Вкъщи, в Наглимунд, често се будя по това време и…

Свещеникът отново спря. И двамата си помислиха мълчаливо за това, което се бе случило с мястото, където бяха живели. После Деорнот изведнъж каза:

— Когато отново сме в безопасност, Странгиард, ако не можеш да четеш, ще идвам да ти чета. Очите ми не са толкова бързи като твоите, нито умът ми, но съм упорит като гладен кон. Като се поупражнявам, ще стана по-добър. Ще ти чета.

Архиварят въздъхна, после отново се умълча. След малко каза:

— Това е много мило. Но ти ще имаш много по-важни неща за правене, когато отново сме в безопасност и Джосуа седи на върховния трон на Остен Ард — неща много по-сериозни от това да седиш и да четеш на един стар книжен червей.

— Не. Не мисля така.

Седяха дълго и слушаха вятъра. Накрая Странгиард попита:

— Значи ние ще… ще тръгнем на изток днес?

— Да. И мисля, че норните няма да са доволни. Страхувам се, че още от нас ще бъдат ранени или убити. Но трябва да хванем съдбата си и с двете си ръце. Принц Джосуа разбира това, благодаря на добрия Бог.

— Знаеш ли, мислих си… — въздъхна Странгиард. — Чувствам се доста… доста смешен, като казвам това, но…

— Какво?

— Може би те не преследват Джосуа. Може би… преследват мен.

Деорнот се изненада.

— Отец Странгиард! Това пък защо?

Свещеникът кимна засрамено.