Камъкът на раздялата

Градината беше отворена към небето. Още първата сутрин Мириамел се опита да изкатери високата стена, но бързо установи, че камъкът е твърде гладък, а увивните растения са твърде слаби, за да предложат необходимата й опора. Като че ли за да й припомнят близостта на свободата, малки птички често долитаха през този прозорец към небето, подскачаха от клонче на клонче, докато нещо не ги изплашеше, и после литваха. Понякога някоя чайка, отнесена далеч навътре от морето, кацаше, за да се разходи и поперчи пред по-пъстрите обитатели на градината, като винаги държеше по едно око отворено за остатъци от ястията на Мириамел. Но дори и с непреграденото небе, примесено с облаци само на няколко метра нагоре, многоцветно оперените островни птици оставаха вътре и грачеха негодуващо в зелените сенки.

Някои вечери Стреаве й правеше компания в градината — носеше го намусеният Ленти, в стол с висока облегалка. Безпомощните съсухрени крака на графа бяха завити в широка цветна мантия. Нещастна от затворничеството си, Мириамел преднамерено не отговаряше, когато той се опитваше да я забавлява със смешни случки или с моряшки клюки и слухове от пристанището. Но все пак не успя и да намрази истински стареца.

Когато безполезността на опитите за бягство й стана напълно ясна и когато минаващите дни изтъркаха остротата на ожесточеността й, Мириамел започна да изпитва неочаквано удоволствие от това да седи в градината, докато късният следобед преминаваше във вечер. В края на всеки ден, докато небето променяше цвета си от синьо през калаеносиво до черно, а свещите горяха в поставките си на стените, Мириамел шиеше дрехите, които бе скъсала по време на пътуването си на юг. Докато нощните птици пееха първите си колебливи нотки, пиеше ментов чай и се преструваше, че не слуша разказите на графа. Когато слънцето залезеше, си обличаше плаща за езда. Беше необичайно студен месец ювен и дори в заветливата градина нощите бяха режещо хладни.

След седмица, откакто Мириамел бе затворена в замъка, Стреаве дойде при нея натъжен и й разказа за смъртта на вуйчо й Леобардис в битка пред стените на Наглимунд. Най-големият син на херцога — Бенигарис (братовчед, за когото никога не се бе интересувала много), се бе завърнал да управлява Набан от трона в Санселан Махистревис. Мириамел предположи, че е станало с помощта на майка му Несаланта, още една роднина, която не беше от любимите й. Новината я обезпокои. Леобардис беше любезен човек. Освен това смъртта му означаваше, че Набан е напуснал бойното поле, което оставяше Джосуа без никакви съюзници.

Три дни по-късно, когато дойде първата вечер на тиагар, Стреаве й наля чаша чай със собствената си трепереща ръка и й каза, че Наглимунд е паднал. Според слуховете клането било жестоко и само малцина били оцелели.

Държа я несръчно в сухите си като клечки ръце, докато тя хълцаше.

Светлината си отиваше. Парчетата небе, които се показваха през гъстата плетеница от листа, бяха с нездравия син цвят на натъртена плът.

Деорнот се препъна в един корен, който не бе видял, и до него се строполи Изорн със Сангфугол. Арфистът изстена. Превръзката около прасеца му почервеня от свежа кръв.

— О, горкичкият — възкликна Воршева, приклекна, като разпростря полите на парцаливата си рокля, и хвана ръката на Сангфугол. Очите на арфиста бяха втренчени агонизиращо в клоните на дърветата.

— Господарю, трябва да спрем — каза Деорнот. — Стана твърде тъмно и не се вижда нищо.

Джосуа бавно се обърна. Косата му бе разчорлена, а лицето му — разсеяно.

— Трябва да вървим, докато се стъмни съвсем, Деорнот. Всеки миг оставаща светлина е ценен.

Деорнот преглътна. Чувстваше се почти болен от това, че трябва да противоречи на суверена си.

— Трябва да намерим сигурно място за през нощта, принце. Това ще е трудно по мръкнало. А и ранените са изложени на още по-голям риск, ако продължим да вървим.

Джосуа погледна към Сангфугол с невиждащи очи. Деорнот не харесваше това, което виждаше у принца. Джосуа винаги бе тих и мнозина го мислеха за странен, но все пак той беше решителен водач — дори и през последните ужасни седмици, преди да падне Наглимунд. Сега като че ли не искаше да прави нищо: нито малки неща, нито големи. Най-после принцът се съгласи:

— Добре, щом така смяташ, Деорнот.

Отец Странгиард се намеси:

— Извинявам се, но не може ли да се придвижим само малко нагоре по това… това дефиле? Това са само още няколко стъпки, а изглежда много по-безопасно, отколкото да направим лагера си на дъното на някакво дере, нали? — Той погледна очаквателно към Джосуа, но принцът само изръмжа, така че архиварят се обърна към Деорнот. — Ти как смяташ?

Деорнот огледа изтормозената група, изплашените очи и мръсните лица.

— Това е много добра идея, отче. Така ще направим.