Камъкът на раздялата

— Благодаря, мила. Много любезно. И така, на въпроса какво ще правя с вас. Ами, трябва да си призная, че когато за пръв път разбрах за вашето… временно независимо състояние… ми хрумна, че може да има доста хора, които биха платили добре за няколко думи по отношение на местоположението ви. После, по-късно, когато стана ясно, че ще сменяте кораба си тук, в Ансис Пелипе, ми хрумна, че тези, които биха оценили вестта, сигурно биха платили дори още повече за самата принцеса. Баща ви… или чичо ви например.

Разярена, Мириамел пусна плода в купата — полуобелен.

— Ще ме продадете на враговете ми!?

Графът успокояващо отвърна:

— Хайде, хайде, мила. Кой е споменал такова нещо? А и кого наричате враг все пак? Баща си краля? Или любимия си чичо Джосуа? Въобще не става въпрос да ви продам на търговците на роби от Наскаду за няколко медни монети. Освен това сега тази възможност и без това не съществува.

— Какво значи това?

— Значи, че няма да ви продам на никого. Моля ви, не се безпокойте за това.

Мириамел отново взе плода. Сега нейните ръце трепереха.

— А какво ще стане с нас?

— Вероятно графът ще трябва да ни заключи в дълбоките си тъмни изби за наше собствено добро — намеси се Кадрах, загледан нежно в почти празната гарафа. Изглеждаше напълно и великолепно пиян. — Ех, наистина ужасна съдба!

Отвратена, тя му обърна гръб и отново попита Стреаве:

— И какво сега?

Старецът взе хлъзгавия плод от ръката й и внимателно го захапа.

— Кажете ми едно нещо. Към Набан ли пътувате?

Мириамел се поколеба.

— Да — промълви накрая. — Да, към Набан.

— Защо?

— И защо трябва да ви кажа? Вярно, не сте ни направили нищо лошо, но също така досега не сте се показали и като приятел.

Стреаве се вгледа в нея и върху долната част на лицето му бавно се разля усмивка. Но зачервените му очи запазиха остротата си.

— Харесвам младите жени, които знаят какво знаят. Остен Ард е пълен догоре с чувства и неточни схващания — не грях, разбирате ли, а глупави чувства, които карат дори ангелите да стенат от отчаяние. Но ти, Мириамел, още откакто беше дете, изглеждаше като човек, който може да направи нещо в този свят.

Графът придърпа гарафата по-далеч от Кадрах и напълни собствената си чаша. Монахът смешно гледаше след гарафата, като куче, чийто кокал е бил откраднат. Най-после Стреаве продължи:

— Казах, че никой няма да ви продава. Да, но това не е съвсем вярно — о, не, не гледайте така, милейди! Почакайте да чуете всичко, което имам да казвам. Имам един… приятел, предполагам, бихте го нарекли, въпреки че не сме много близки. Той е религиозен човек, но се движи и в други среди — най-добрият вид приятел, на който бих могъл да се надявам, тъй като има широки познания и огромно влияние. Единственият проблем е, че този човек има доста дразнеща нравственост. Все пак той е помагал на Пердруин и на мен много пъти или, да го кажа по-направо, дължа му не една и две услуги.

— И така, аз не бях единственият, който знаеше за вашето заминаване от Наглимунд — продължи той. — Онзи човек, религиозният, също го бе разбрал от свои частни източници…

— Той също ли? — попита Мириамел. Обърна се ядосана към Кадрах. — Ти какво, да не си изпратил викач да разтръби новината?!

— Нито дума не е излязла от устата ми — отвърна монахът с преплетен език. Дали тя си въобразяваше, или той не беше толкова пиян, колкото се преструваше? Стреаве вдигна треперещата си ръка.

— Моля ви, принцесо. Както вече казах, този приятел е влиятелен човек. Дори и тези, които са близо до него, не осъзнават ширината на влиянието му. Мрежата му за информация, макар и по-малка от моята, е с такива дълбочина и размер, че често ме кара да поклащам глава от изумление. Обаче онова, което исках да кажа, е следното. Когато моят приятел ми изпрати вест — всеки от нас има малко ято птици, които са специално обучени да носят писмата ни — той ми каза за вас. Това беше нещо, което вече знаех. Той обаче не знаеше за моите планове по отношение на вас — онези планове, за които вече споменах.

— Да ме продадете, имате предвид.

Стреаве се покашля извинително и след миг това се превърна в истинска кашлица. Когато успя да си поеме дъх, той продължи:

— И, както вече казах, дължа на този човек няколко услуги. Така че, когато той ме помоли да попреча на вашето отиване в Набан, всъщност нямах избор…

— Помоли ви какво? — Мириамел не можа да повярва на ушите си. Никога ли нямаше да се отърве от намесите и настоятелството на другите?

— Той не иска да отидете в Набан. Не му е времето сега.

— Не му е времето ли? Кой е този „той“ и какво право…

— Кой е той? Той е добър човек — един от малкото, за които може да се използва тази фраза. Аз самият не храня голямо уважение към този вид хора. Според него става въпрос за спасението на живота ви. Или поне на свободата ви.

Принцесата усети как се поти. Стаята беше влажна и топла, а загадъчният, дразнещ старец срещу нея се усмихваше, щастлив като дете, което току-що е научило нов номер. Тя бавно каза:

— Ще ме задържите тук? Ще ме пъхнете в тъмница и по този начин ще запазите свободата ми?