Камъкът на раздялата

Граф Стреаве вдигна ръка и дръпна едно тъмно въже, което висеше почти невидимо пред набръчкания гоблен на стената. Някъде горе се чу издрънчаването на звънец.

— Страхувам се, че това е истината, мила. Трябва да ви задържа тук, докато моят приятел не каже нещо друго. Дългът си е дълг, а всяка услуга трябва да се върне. Това наистина е във ваша полза, принцесо, въпреки че може още да не го осъзнавате.

Пред вратата се чуха тежки стъпки. Мириамел се озъби на графа:

— Аз решавам това. Как смеете?! Не знаете ли, че се подготвя война? Че нося важни новини за херцог Леобардис? — Тя трябваше да стигне при херцога, да го убеди да се присъедини към Джосуа. Иначе баща й щеше да разруши Наглимунд и лудостта му никога нямаше да свърши.

— Ех, детето ми, конете пътуват толкова по-бавно от птиците, дори и от тези птици, които носят тежки новини. Разбирате ли, Леобардис и войската му тръгнаха на север преди почти цял месец. Ако не бяхте минали през градовете на Хернистир толкова бързо, дебнешком и потайно, ако бяхте поговорили дори само с няколко души, вие също щяхте да сте го научили.

Мириамел падна като ударена в стола си, а графът силно почука с кокалчетата на пръстите си по масата. Вратата се отвори със замах и Ленти и двамата му помощници, които все още носеха костюмите си, влязоха. Ленти бе свалил маската на Смъртта. Намусените му очи гледаха от лице, което беше по-розово, но не и по-живо от онова, което бе свалил.

— Ленти, настани ги удобно. После ги заключи и ела, за да ми помогнеш да си легна.

Докато вдигаха клюмащия Кадрах от стола му, Мириамел отново се обърна към графа и изпелтечи:

— Как можахте да направите това?! А аз винаги си спомнях за вас с добро — за вас и за градината ви!

— А, градината. Искате да я видите пак, нали? Не се ядосвайте, принцесо. Ще си говорим още — имам да ви казвам много неща. Очарован съм да ви видя отново. Само като си помисля, че бледата срамежлива Хилиса е родила такова жизнено дете!

Докато Ленти и помощниците му ги изкарваха навън на дъжда, Мириамел хвърли последен поглед към Стреаве. Графът я гледаше, а белокосата му глава бавно се поклащаше.

Заведоха я във висока къща, пълна с прашни драперии и стари скърцащи столове. Замъкът на Стреаве, кацнал на един хребет на Ста Мироре, беше празен, ако не се брояха неколцина безшумни слуги и няколко нервни вестоносци, които се вмъкваха и измъкваха като невестулки през дупка в ограда.

Мириамел имаше собствена стая. Можеше и да е била хубава някога, преди много, много време. Сега обаче избелелите гоблени изобразяваха единствено бледи сенки на хора и места, а сеното в матрака беше толкова старо и крехко, че шумолеше в ушите й по цяла нощ.

Всяка сутрин се обличаше с помощта на една жена с мрачно лице, която се усмихваше едва-едва и говореше много малко. Кадрах го държаха някъде другаде, така че тя съвсем нямаше с кого да говори през дългите дни. Имаше съвсем малко, което можеше да прави, освен да чете една стара Книга на Ейдон, чиито цветни рисунки бяха избелели до такава степен, че от лудуващите животни се виждаха само контурите, като че ли бяха изрязани в стъкло.

От момента, в който я доведоха в къщата на Стреаве, Мириамел планираше бягството си, мечтаеше как ще се измъкне, но въпреки атмосферата на застоялост и неизползваност, от разлагащия се замък на графа бе по-трудно да се избяга, отколкото от най-дълбоките влажни килии на Хейхолт. Главната врата на коридора в крилото, в което се помещаваше тя, винаги беше заключена. Стаите от двете страни на коридора също бяха заключени. Жената, която я обличаше, и останалите слуги винаги идваха и си отиваха, придружени от намусен широкоплещест пазач. От всички възможни пътища за бягство само вратата в другия край на дългия коридор бе отворена. Зад нея се намираше оградената градина на Стреаве и точно там Мириамел прекарваше повечето дни.

Градината не беше толкова голяма, колкото я помнеше, но това не беше учудващо — тя наистина беше много малка, когато я беше видяла. Освен това изглеждаше и по-стара, като че ли ярките цветя и зеленината се бяха уморили.

Лехи с червени и жълти рози обграждаха градината, но бавно биваха измествани от виещи се растения, изпълнени с живот — красивите им цветове с формата на звънчета искряха с цвета на кръвта и тежкото им ухание се смесваше с безброй много други сладки, тъжни миризми. Кандилки пълзяха по стените и рамките на вратите и цветовете им изпъстряха сумрака като меко светещи звезди. Тук-там в клоните на дърветата и цъфтящите храсти се мяркаха дори още по-странни шарки — опашките на птици от южните острови с пискливи гласове и очи с цвят на оникс.