Камъкът на раздялата

Когато всички се събраха, Деорнот ги огледа и поклати глава. Джосуа, той самият, Айнскалдир и Изорн, Таусър — още не съвсем буден — и херцогиня Гутрун; като броеше и Странгиард, който си търсеше място, и Воршева, която се грижеше за Сангфугол, всички бяха тук. Бяха останали само девет — възможно ли бе това? Бяха погребали Хелмфест и младата прислужничка преди два дни. Гамуолд, старият пазач със сивите мустаци, бе починал при едно падане по време на атаката, в която бе ранен Сангфугол. Не бяха успели дори да вземат трупа му, камо ли да го погребат, и го бяха оставили да лежи на един склон, изцяло на вниманието на ветровете и дъжда.

„Само деветима — помисли си той. — Джосуа е прав — това наистина е малко кралство“.

Принцът бе свършил с обяснението. Странгиард проговори колебливо:

— Не искам дори и да си помислям такова нещо, но… но вероятно те само си играят с нас, като… както котка с мишка.

— Каква ужасна мисъл! — възкликна Гутрун. — Но те са езичници, така че всичко може да се очаква.

Джосуа отново се намеси:

— Те са нещо повече от езичници, херцогиньо, те са безсмъртни. Живели са, или поне много от тях, дълго преди времето, когато Усирис Ейдон се е разхождал по хълмовете на Набан.

— Могат да умират — обади се Айнскалдир. — Зная това.

— Да, но са отвратителни. — Широките рамене на Изорн потрепериха. — Сега вече знам, че те са били онези, които дойдоха от севера, когато бяхме хванати в капан в Елвритшала. Дори самите им сенки са студени — като вятър от Хюелхайм, земята на смъртта.

— Почакайте малко — каза Джосуа. — Сетих се нещо. Изорн, ти каза, че когато са ви държали пленници, някои от другарите ти са били измъчвани.

— Да. Никога няма да го забравя.

— Кой го правеше?

— Черните римъри, онези, които живеят в сенките на планината Стормспайк. Те бяха съюзници на Скали от Калдскрайк, въпреки че — както мисля, че ти казах, принц Джосуа — не вярвам, че хората на Скали получиха онова, за което се бяха пазарили. Накрая бяха почти толкова уплашени, колкото и ние, затворниците.

— Но ви измъчваха черните римъри. А норните?

Изорн за миг се замисли.

— Не… не мисля, че норните въобще имаха нещо общо с това. Те бяха просто черни сенки с качулки, които се мотаеха из Елвритшала. Изглеждаха така, сякаш не обръщат почти никакво внимание на нищо — въпреки че ние не ги забелязвахме често, за което съм особено благодарен.

— Значи не изглежда, че на норните им харесва мъчението?

— Но не изглежда и да ги притеснява особено — изръмжа Айнскалдир. — А и Наглимунд показа, че въобще не ни обичат.

— Все пак си мисля, че не биха ни следили по целия път през Алдхеорте само за удоволствие. — Принцът се намръщи. — А и ми е трудно да измисля защо биха се страхували от нас, след като сме такава безвредна групичка. Какво друго биха могли да искат?

— Да ни напъхат в клетки — сърдито каза Таусър, който разтриваше схванатите си крака. Дългото ходене през деня му се бе отразило по-зле, отколкото на всеки друг, с изключение на Сангфугол. — Да ни накарат да им танцуваме като мечки.

— Млъкни, старче — скара му се Айнскалдир.

— Не му заповядвай — каза Изорн и го изгледа решително — доста трудно нещо в почти пълната тъмнина.

— Мисля, че Таусър е прав — каза Странгиард по тихичкия си, извинителен начин.

— Какво имаш предвид? — запита Джосуа.

Архиварят прочисти гърлото си.

— Като че ли има някакъв смисъл… не че ще ни карат да танцуваме, искам да кажа. — Опита се да се усмихне. — А да ни напъхат в клетки. Може да искат да ни пленят.

Деорнот възбудено възкликна:

— Мисля, че Странгиард позна! Та нали не ни убиха, когато имаха тази възможност. Сигурно ни искат живи.

— Или искат някои от нас живи — внимателно каза Джосуа. — Вероятно затова използваха трупа на онзи млад копиеносец: за да влязат безопасно в редиците ни, а после да изпратят един или повече от нас при духовете.

— Но не. — Ентусиазмът на Деорнот изведнъж помръкна. — Защо все пак не ни обкръжиха, когато имаха тази възможност? Питах се по-рано и все още не мога да си отговоря.

— Ако искат да… да хванат само един от нас — предложи Странгиард, — вероятно са се страхували, че той може да бъде убит по време на битката.

— А ако е така, със сигурност не съм аз тази, която преследват — отвърна херцогиня Гутрун. — Аз съм почти безполезна, дори и за себе си. Гонят принц Джосуа. — Тя направи знака на Дървото пред гърдите си. Изорн прегърна майка си с голямата си ръка и продължи:

— Разбира се. Елиас ги е изпратил да заловят Джосуа. Той те иска жив, господарю.

На Джосуа като че ли му стана неудобно.

— Може би. Но защо тогава ни обстрелват? — Той посочи натам, където лежеше Сангфугол; Воршева придържаше главата му, докато му даваше да пийне глътка вода. — Според мен има по-голям шанс да убият целта си по случайност сега, когато се движим.

Никой не можеше да отговори на този въпрос. Поседяха известно време, заслушани в звуците на влажната нощ. После се обади Деорнот:

— Почакайте малко. Мисля, че сме се объркали. Кога бяхме нападнати от тях?

— Рано сутринта, след като… след като младият копиеносец дойде при огъня ни — отвърна Изорн.