Читаем Камъкът на раздялата полностью

— Знам, че изглежда глупаво, но трябва да го спомена. Виждаш ли, аз съм този, който е изучавал ръкописа на Моргенес, в който се разказва за Трите велики меча… и аз го нося сега. — Той потупа джоба на широкото си расо. — Двамата с Джарнауга заедно търсихме и се опитвахме да отгатнем местонахождението на Минияр, меча на Фингил. Сега, когато моят съмишленик е мъртъв… ами, не искам да говоря като някой, който сам провъзгласява важността си, обаче… — Той протегна напред нещо малко, което висеше на верижка, едва видимо в светлината на настъпващото утро. — Той ми даде своя Свитък, значката на неговото Общество. Може би това ме е направило опасен за другите от групата. Може би ако се предам, ще пуснат останалите да си вървят?

Деорнот се засмя:

— Ако наистина ти си човекът, когото искат жив, отче, тогава значи сме късметлии, че си сред нас, иначе досега да сме били пометени и съсечени като гълъби. Така че стой с нас.

— Щом така казваш… — Странгиард не изглеждаше убеден.

— Да, така казвам. Да не споменаваме, че имаме нужда от твоя ум повече, отколкото от всичко друго, което носим, с изключение на самия принц.

Архиварят се усмихна скромно.

— Това е много любезно.

— Разбира се — продължи Деорнот и усети как се вкисва, — за да оцелеем през идващия ден, ще ни е необходимо нещо повече от ум. Освен него ще ни трябва и доста късмет.


След като поседя с архиваря още известно време, Деорнот реши да си намери по-удобно място, за да открадне един час сън преди зазоряване. Побутна с лакът Странгиард, чиято глава бе клюмнала на гърдите му, и каза:

— Ще оставя на теб да довършиш, отче.

— Ммммм?… А! Да, сър Деорнот. — Свещеникът закима енергично, като че ли да покаже бдителността си. — Разбира се. Ти отиди да спиш.

— Слънцето скоро ще изгрее, отче.

— Точно така — усмихна се Странгиард.

Деорнот се отдалечи на десетина крачки и си намери равно място на завет до едно паднало дърво. Сковаващият вятър беснееше през гората, като че ли търсеше топли тела. Деорнот се уви в наметалото си и се опита да намери удобно положение. След известно време обаче реши, че има нищожен шанс да заспи в този студ, и като си мърмореше тихичко, за да не събуди останалите, които спяха наблизо, се надигна, препаса меча си и тръгна към поста на отец Странгиард.

— Аз съм, отче — тихо почна той и изведнъж спря, удивен. Едно изненадващо бяло лице се повдигна нагоре, черните му очи се стесниха. Странгиард лежеше в ръцете на този тъмно облечен нападател, спящ или в безсъзнание. Острието на нож, подобен на шип на огромна абаносова роза, бе опряно в гърлото на свещеника.

Докато се хвърляше напред, Деорнот видя още две бледи лица с резки за очи и изкрещя:

— Белите лисици! Норните! Нападат ни!

Той изрева, удари бледоликото същество и го сграбчи. Затъркаляха се и архиварят се заплете в тях, така че за момент Деорнот се загуби в бъркотията от размахващи се крайници. Съществото се пресегна към него: тънките му крайници бяха изпълнени с изплъзваща се сила. Ръцете докопаха лицето му и избутаха брадичката назад, така че да оголят гърлото му. Деорнот замахна и юмрукът му удари нещо твърдо като кост. Възнагради го съскащ вик от болка. Вече чуваше пукот на съчки и викове навсякъде в дърветата наоколо. Смътно се зачуди дали това означава още врагове, или че приятелите му най-после са се събудили.

„Мечът! — помисли си той. — Къде ми е мечът?“

Но оръжието му бе в ножницата, усукана около кръста му. Лунната светлина като че ли избухна в ослепителен блясък. Бялото лице още веднъж изникна пред него, устните бяха дръпнати назад, зъбите бяха оголени като на ръмжащ пес. Очите на съществото бяха студени и нечовешки като морски камъни. Деорнот опипом търсеше кинжала си. Норнът хвана гърлото му с едната си ръка; другата се освободи и се издигна като бледо петно.

„Той има нож! — Любопитно, но Деорнот се почувства така, сякаш се носи по широка река, тласкан напред от бавно и силно течение, но в същия момент панически мисли се въртяха из главата му като скакалци. — Проклет да съм, забравих за ножа му!“

Взря се за един безкраен миг в норна пред себе си, в деликатните чуждоземни черти, в бялата, приличаща на паяжина сплъстена коса, която закриваше веждите му, в тънките устни, здраво прилепнали към червените венци. А след това замахна с глава и удари с чело мъртвешки бледото лице. И още преди да почувства първия удар, отново се хвърли напред в още един червен сблъсък. Обви го огромна сянка. Писъците и нощният вятър отслабнаха до приглушена и все по-тиха мелодия, луната се удави в лепкава тъмнина.

Перейти на страницу:

Похожие книги