Камъкът на раздялата

По време на един странен сън той като че ли се върна в покоите на доктор Моргенес. Кабинетът на доктора бе на върха на една висока кула, облаци преминаваха покрай сводестите прозорци. Старецът се носеше заплашително над една голяма отворена книга. Имаше нещо страшно в мълчанието и съсредоточеността на доктора. Като че ли Саймън въобще не съществуваше за него — така се бе вторачил ученият в грубите изображения на три меча върху разтворените страници. Саймън отиде до прозореца. Чуваше въздишките на вятъра, макар да не можеше да усети и следа от полъх. Погледна надолу към двора. Оттам го гледаше с ококорените си сериозни очи едно тъмнокосо момиченце. То вдигна ръка, като че ли да го поздрави, след което изведнъж изчезна. Кулата и претъпканата стая на Моргенес започнаха да се разтапят пред погледа на Саймън, да се отдръпват като водата при отлив. Последен изчезна самият старец. Но дори и докато избледняваше като сянка, Моргенес все така не вдигна очите си към Саймън. Вместо това възлестите му ръце опипваха книгата, като че ли безспир търсеха отговори. Саймън го повика, но светът бе станал студен и мрачен, изпълнен с кълбеста мъгла и сцени от други сънища…

Той се събуди, както и много други пъти от Урмшайм насам. Беше нощ, пещерата бе тъмна, а Хейстън и Джирики лежаха до покритата с руни каменна стена. Еркинландецът спеше свит на кълбо под наметалото си, с брадичка опряна на гърдите. Ситът се вглеждаше в нещо, скрито в шепата на дългопръстата му ръка. Изглеждаше вглъбен. Очите му блещукаха, като че ли онова, което държеше, отразяваше последните въглени на огъня. Саймън се опита да каже нещо — имаше нужда от топлина, от гласове — но сънят го притисна отново.

„Вятърът е толкова силен…“

Вятърът стенеше в планинските проходи така, както и покрай върховете на кулите на Хейхолт… както и през кулите на Наглимунд.

„Толкова тъжен… Вятърът е толкова тъжен…“

Скоро Саймън заспа пак. Пещерата бе тиха, с изключение на едва доловимото дишане и самотната музика на височините.

Беше си дупка, но от нея ставаше много добър затвор. Навлизаше двадесет лакътя надолу в каменното сърце на планината под връх Минтахок, толкова широка, че двама души или четири трола можеха да легнат на дъното й. Стените бяха като полирани от най-добрия скулптор до такава степен, че дори паяк би се затруднил да си намери място, на което да стъпи. На дъното бе тъмно, студено и влажно, като в специално направено подземие.

Въпреки че луната грееше високо над снежните върхове, само няколко лъча достигаха до дъното на ямата и успяваха да докоснат, но не и да осветят, две неподвижни сенки. От много време бе така — бледата луна, или Седа, както я наричаха троловете, единственото движещо се нещо на света, се местеше бавно през черното поле на небето.

Нещо помръдна на ръба на ямата. Една малка фигура се наведе над ръба и се вгледа надолу в гъстите сенки.

— Бинабик — обади се приведената фигура на гърления език на троловете, — Бинабик, чуваш ли ме?

Дори ако някоя от сенките на дъното беше чула гласа, не се чу никакъв отговор. Накрая фигурата при отвора на каменния кладенец проговори отново:

— Девет пъти по девет дни, Бинабик, твоето копие стоя пред входа на пещерата ми и аз те чаках.

Тези думи бяха изговорени някак напевно, като в ритуал, но гласът потрепери несигурно и млъкна за момент, преди да продължи:

— Чаках и виках името ти в Долината на ехото. Нищо не достигаше до мен, освен собствения ми глас. Защо не се завърна да вземеш копието си?

Отдолу все така не долиташе отговор.

— Бинабик? Защо не отговаряш? Дължиш ми поне това, не мислиш ли?

По-голямата от двете сенки на дъното се размърда и един лунен лъч се отрази от светли сини очи.

— Какво е това тролско скимтене? Не стига, че хвърляте човек, който никога нищо лошо не ви е сторил, в някаква дупка, а трябва на всичко отгоре да идвате и да крещите безсмислените си фрази, докато се опитва да спи!

Приведената фигура за момент замръзна като уплашен елен, изненадан от светлината на фенер, после се стопи в нощта.

— Уф! — Римърсгардецът Слудиг отново се уви във влажната си наметка. — Не знам какво се опитваше да ти каже този трол, Бинабик, но народът ти ми пада в очите, след като идва да се подиграва с теб… а и с мен, въпреки че не се изненадвам, че всички мразите целия ми вид.

Тролът до него не каза нищо, само го гледаше с тъмните си разтревожени очи.

— Но, Джирики, не можеш да си тръгнеш! — Саймън седеше на ръба на сламеника си, увит с одеяла в опит да се предпази от пронизващия студ. Заскърца със зъби, за да не припадне — не бе ставал често, откакто се бе събудил преди пет дни.

— Трябва — отговори ситът с наведени очи, като че ли не можеше да устои на умоляващия взор на Саймън. — Вече изпратих Сиджанди и Ки’ушапо напред, но собственото ми присъствие е наложително. Няма да си тръгна още ден или два, Сеоман, но това е най-дългият период, за който мога да отлагам задълженията си.