Камъкът на раздялата

Джирики стана и протегна фините си крайници; главата му се движеше по особен, смущаващо нечовешки начин; очите му бяха фиксирани в празното пространство. Саймън почувства как по цялото му тяло преминават тръпки, последвани от непреодолима умора.

„Драконът!“ — помисли си той замаяно, с чувство на ужас или може би почуда. Той бе видял дракон! Той, Саймън, кухненският слуга, безделникът, който витаеше в облаците, бе замахнал с меч срещу дракон и бе оживял — дори и след като парещата кръв на чудовището го бе заляла! Също като в приказките!

Погледна искрящия в черно Трън, който бе опрян на стената, дебнещ като красива и смъртоносна змия. Дори Джирики не искаше да го пипа, нито да говори за него — любезно бе отклонил всичките въпроси на Саймън относно това каква магия може да тече като кръв през странния меч на Камарис. Ледените пръсти на Саймън се вдигнаха до все още болезнения белег, прекосяващ лицето му. Как въобще бе посмял един прост слуга като него да вдигне нещо толкова могъщо?

Затвори очи. Усещаше как огромният и неприветлив свят бавно се върти под него. Чу стъпките на Джирики да се отправят към входа на пещерата и лекото шумолене на покривалото, когато ситът излезе. След това сънят го надви.

Саймън сънуваше. Лицето на малкото тъмнокосо момиче отново изплува пред него. Чертите й бяха детски, но сериозните й очи — стари и дълбоки като кладенец в изоставен храм. Тя като че ли искаше да му каже нещо. Устата й се движеше беззвучно и докато се отдалечаваше през мътните води на съня му, на Саймън му се стори, че за момент успява да чуе гласа й.

Сутринта се събуди и видя над себе си Хейстън. Зъбите на войника бяха оголени в мрачна усмивка, а в брадата му проблясваха кристалчета топящ се сняг.

— Време е да ставаш, млади момко. Много неща има да стават днес, много неща.

Макар че се чувстваше немощен и че му отне доста време, Саймън успя да се облече сам. Хейстън му помогна с ботушите, които той не бе обувал, откакто се бе събудил в Ийканук. Саймън ги усещаше като дървени, а и дрехите му дращеха странно чувствителната му кожа, но все пак се почувства по-добре благодарение на това, че е прав и облечен. Разходи се внимателно из пещерата, докато не започна отново да се чувства двуного същество.

— Къде е Джирики? — попита Саймън, докато се загръщаше с наметалото.

— Вече тръгна. Но ти не се безпокой — ако не можеш да вървиш, ще те нося, какъвто си кльощав.

— Донесоха ме тук, но това не значи, че винаги ще трябва да ме носят. — В гласа на Саймън се прокрадна неочаквана студенина.

Едрият еркинландец захихика, без да се обижда:

— И аз ще съм по-доволен, ако вървиш сам, момче. Троловете правят много тесни пътечки. Нямам желание да нося никого.

Саймън трябваше да спре за момент на входа, за да свикне със светлината — отблясъците на снега, въпреки облачното време, бяха почти непоносими за очите му.

Стояха на широка каменна площадка, която се простираше поне на двадесет лакътя пред входа на пещерата и вече по-тясна, продължаваше наляво и надясно по склона на планината. Саймън виждаше ивиците дим от други пещери по цялото й протежение, докато тя не се загубеше зад извивките на планината. Имаше подобни пътеки на склона над главите им, редица след редица нагоре по билото. От по-високите пещери се спускаха стълби, а на многото места, където теренът не позволяваше на пътеките да се свържат, минаваха мостове, които изглеждаха направени от кожени ремъци. Като се вгледа, Саймън видя малките, облечени в кожи фигурки на деца кануки да щъкат по тези крехки опори: подскачаха небрежно, макар че едно падане би означавало сигурна смърт. Стомахът му се сви от тази гледка, така че той се обърна с гръб към планината.

Пред него се простираше огромната долина на Ийканук; по-нататък каменните съседи на Минтахок се издигаха от мъгливите дълбини чак до сивите снегоносни облаци. По-далечните върхове бяха като малки черни точки. Миниатюрни фигурки, едва видими през тъмната долина, се суетяха по виещите се между билата пътеки.

Три трола, прегърбени на седлата, идваха по пътеката, яхнали рунтави овни. За да се махне от пътя им, Саймън бавно отиде към ръба на площадката и спря само на няколко стъпки от него. Погледна към дъното на пропастта и усети, че му се повдига, както на Урмшайм. Склонът на планината, тук-там прошарен от преплетени вечнозелени растения, рязко се спускаше надолу, пресечен от още повече свързани със стълби площадки точно като тази, на която стоеше и той. Забелязал внезапната тишина, Саймън се обърна и потърси с поглед Хейстън.

Тримата ездачи бяха спрели на средата на широката пътека и с учудване зяпаха Саймън. Хейстън, почти скрит в сянката на пещерата, му изкозирува подигравателно над главите на троловете.