Камъкът на раздялата

Огромната дупка, поне петдесет крачки от единия до другия край, зееше като уста, готова да произнесе някаква тържествена присъда. Навътре се виждаха няколко огромни обрулени от вятъра статуи — прегърбени под тежестта на покрива, сиво-жълти, почти като изгнили зъби, човекоподобни фигури с кръгли коремчета. Облите им глави бяха украсени с овнешки рога, а от устите им стърчаха големи бивни. Бяха толкова обрулени от лошото време през вековете, че лицата им почти бяха загубили чертите си. Стреснатият Саймън си помисли, че изглеждат по-скоро незавършени, отколкото древни — като че ли дори и в този момент те се създаваха от първичния камък.

— Чидсик уб Лингит — обади се един глас зад гърба му. — Къщата на предшественика.

Саймън подскочи от изненада и се обърна. Джирики стоеше до него и гледаше нагоре към слепите каменни лица.

— Откога си тук? — Саймън се засрами, че е бил изненадан така. Отново обърна глава към входа. Кой би могъл да предположи, че малките тролове са издълбали толкова огромни пазачи?

— Излязох да те посрещна. Здравей, Хейстън.

В отговор пазачът изръмжа и кимна. Саймън отново се зачуди как са се развили отношенията между еркинландеца и сита по време на дългото му боледуване. Понякога дори на него му беше много трудно да разговаря с потайния и загадъчен принц Джирики. Как ли изглеждаха нещата за откровен войник като Хейстън, който не бе свикнал като Саймън на влудяващите намеци на доктор Моргенес?

— Тук ли живее кралят на троловете? — попита той високо.

Джирики кимна и каза:

— А също и кралицата на троловете. Въпреки че на канукски не ги наричат крал и кралица. По-точно би било да се каже Пастира и Ловджийката.

— Крале, кралици, принцове и нито един от тях не е това, което се нарича — промърмори Саймън. Беше уморен и му беше студено. — Защо пещерата е толкова голяма?

Ситът се засмя тихо. Бледолилавата му коса се развяваше от острия вятър.

— Защото ако беше по-малка, млади Сеоман, без съмнение щяха да са намерили друга пещера, която да замести тази като Къща на предшественика. Сега трябва да влезем — и не само за да избегнеш студа.

Джирики ги поведе навътре, между двете централни статуи, към някаква примигваща жълта светлина. Докато минаваха между наподобяващите колони крака, Саймън погледна нагоре към безоките лица над големите каменни кореми и си припомни думите на своя учител Моргенес.

Докторът казваше, че никой никога не знае какво ще му се случи. Непрекъснато повтаряше: „Не разчитай твърде много на очакванията си“. „Кой би си помислил, че един ден ще видя подобни неща и ще преживея такива приключения? Никой не знае какво ще му се случи…“

Студенина сви стомаха му. Докторът, както и в много други случаи, бе казвал самата истина.

Огромната пещера беше пълна с тролове, а въздухът бе наситен със сладко-киселата миризма на мазнини. Горяха безброй жълтеникави светлинки.

Навсякъде из каменната тронна зала, в ниши по стените или на самия под, блещукаха малки съдове с мазнина. Стотици такива лампи с плаващи в тях фитили, подобни на нежни бели червеи, правеха пещерата много по-светла от сивия ден навън. Облечени в кожи кануки, цял океан от чернокоси глави, изпълваха залата. Малки деца лежаха по гръб като чайки, носещи се невъзмутимо по водата.

Един голям скален остров се извисяваше насред морето от тролове. Там, на издигната каменна платформа, сред огнено езеро седяха две малки фигурки.

Всъщност, както Саймън забеляза малко по-късно, не беше точно езеро от чист огън, а плитък ров, издълбан в сивата скала от всички страни и запълнен със същата горяща мазнина, която поддържаше и лампите. Двете фигури в средата на огнения обръч бяха полегнали една до друга в нещо като хамак от изкусно обработена кожа, свързан с каиши за рамка от кост. Лежаха съвсем неподвижно сред купчината бели и червеникави кожи. Очите им блестяха от кръглите им спокойни лица.

— Тя е Нънууика, а той е Уамманак, това са господарите на кануките… — тихичко каза Джирики.

Още докато ситът говореше, едната от малките фигури махна с извитата си тояга и множеството се раздели на две, сгъстявайки се още повече. От каменната платформа до мястото, където стояха Саймън и придружителите му, се образува пътека. Неколкостотин малки лица се извърнаха към тях в очакване. Понесе се шепот. Саймън засрамено наведе очи към каменния под.

— Като че ли е ясно — изръмжа Хейстън и леко го побутна. — Хайде, момче, тръгвай.

— Всички — намеси се Джирики и направи един от странните си жестове, за да покаже, че Саймън трябва да води.

Докато Саймън вървеше към краля и кралицата, и отекващият шепот, и миризмата на кожи като че ли се усилваха…

… или Пастира и Ловджийката, припомни си той. Или каквито и да бяха.