Канада Бил

— Хмм — отвърна непознатият замислено, след което набързо изброи няколко имена, но съвсем явно и нарочно отчетливо произнесе последното име: — В Ню Йорк, Питсбърг, Синсинати и накрая в Норфок, Северна Каролина, при мастър Кливлънд.

— В Норфок при мастър Клив…

Уайт бързо се приближи, за да разгледа по-добре лицето на непознатия, след което уплашено отстъпи назад:

— Всички дяволи, проклетият нем… исках да кажа мастър Громан, който заедно с мене там… Но елате долу в жилището ми, сър! Наистина се радвам безкрайно да намеря в тази затънтена местност така неочаквано един колега, с когото съм работил заедно на едно и също място!

Той не можа да забележи двусмислената усмивка на другия, слезе на по-долния етаж, където прекрачи прага на една стая и запали осветлението. Очевидно малкото помещение му служеше едновременно за спалня и всекидневна.

— Така, а сега седнете и разказвайте! Какво ново има в Норфок, откакто заминах? Имах си малка разправия с шефа, поради което се бях ядосал и напуснах без предизвестие. Надявам се, че старият мастър Кливлънд се чувства добре!

— Добре ли? Той изобщо престана да се чувства. След като заминахте, по непонятен начин от касата му изчезнаха всички ценни книжа, които бяха съхранявани много добре. Така човекът беше разорен, не можа да го преживее и умря.

— Как е възможно! Какво разправяте! Хмм, старият никога не е бил много добре финансово и криеше положението си от всички. Затова ми се струва твърде възможно изчезването на касата да е един малък трик от негова страна. Не бива да се учудвате, че можах да се установя тук като лекар. Тук никой не те пита за дипломата ти, а тази работа те храни добре. И така, идвате за мястото?

— Да. Но кажете ми, Деър, откъде се добрахте до средствата, с които открихте тази болница, и защо сте променили истинското си име?

— Хмм, тези средства спечелих горе в мините, а името си промених, защото Уайт звучи по учено от Деър. Но да се върнем пак на вашата работа. Ще получите мястото, но при условие, че не ми дадете повод да се оплаквам от вас. Ако се сработим добре, възможно е дори да станете моята дясна ръка или даже мой съдружник.

— А има ли къде да живея?

— Все ще се нареди нещо. И така, съгласен ли сте?

— Естествено!

— Готово, ето ви ръката ми!

— Няма да се оплаквате от мене. Животът достатъчно ме е подхвърлял насам-натам, така че и аз самият не си спомням с голямо удоволствие за миналото.

Громан беше назначен и Уайт постепенно го посвети във всички тайни на болничното управление. Докторът се видя просто принуден да го назначи, но скоро се успокои, като забеляза, че неговият асистент намираше за естествени дори онези неща, които предпазливо трябваше да се пазят да не станат достояние на обществеността.

Сега Уайт имаше повече свободно време и той го използваше, като посещаваше често сеньор Карлос; с хитра пресметливост беше успял да спечели доверието му. А бащата не се съобразяваше ни най-малко с факта, че лекарят беше с много години по-възрастен от дъщеря му и освен това имаше такъв характер и маниери, които биха отблъснали всеки.

Най-сетне изминаха и шестте месеца, без да се появи Едуард. Анита не се безпокоеше много от това, че от Едуард нямаше нито писмо, нито някакво друго известие, тя знаеше, че пощенската връзка с мините беше крайно несъвършена и се намираше почти изцяло в частни ръце, така че никога не можеше да се разчита на получаването на някое писмо. Често се случваше дори хората, които бяха натоварени с пренасянето на писмата и паричните суми да бъдат нападани по пътя, ограбвани и убивани или пък самите те избягваха с някой параход заедно с поверените им пари.

Днес беше последната вечер от срока, а Едуард все още не се връщаше. Момичето бе обхванато от страшно безпокойство, което не му даваше мира. Състоянието на доктора беше същото. Досега всички шансове бяха на негова страна, но съперникът му можеше да се появи всеки момент, а това… Това трябваше да бъде предотвратено. Той повери пациентите си на асистента и напусна сградата.

Болните бяха много доволни от назначаването на Громан, защото той беше за тях като ангел-пазител. Докато пред доктора се показваше напълно покорен и без собствена воля, зад гърба му действаше както си искаше и беше убеден, че не един от пациентите, осъдени от Уайт на смърт, му дължеше живота и имуществото си…

Разказвачът нарочно направи малка пауза, докато си запали нова пура. След това отново продължи мисълта си:

— И така, вече ви казах, че доктор Уайт беше оставил болните на асистента си и беше излязъл. От безпокойство не можеше да стои на едно място, въпреки че бе настъпила вечерта от последния ден и от шестмесечния срок бяха останали само няколко часа. Съперникът му все още можеше да дойде. Нещо го влечеше към града и към гарата, където искаше да посрещне последния вечерен влак от мините, който скоро трябваше да дойде.