Канада Бил

— Знаете ли, късметът ви да срещнете Олд Файърхенд и Инчу-чуна е голям, обаче много, много по-голяма е глупостта ви да ми разкажете всичко това!

— Защо да е глупост?

— Защото няма да видите нито момичето, нито парите. Веднага ще разберете защо!

В следващия миг се разнесе изстрел и Едуард рухна на земята, където остана да лежи, без да се помръдне повече. Уайт го вдигна, отнесе го малко настрани от пътя и го захвърли на земята. Мислеше засега да го остави там, а късно през нощта да го зарови някъде; преди всичко обаче трябваше да му изпразни джобовете. Тъкмо се канеше да се залови с тази работа, когато дочу стъпки, които бързо наближаваха. Докторът побърза да се отдалечи, за да не бъде забелязан тук. Мъртвецът лежеше на скрито място и той можеше и по-късно да му прибере парите. Не си направи труда да се върне в жилището си, а се запъти направо към Вернер, за да може точно в 12 часа да предяви претенциите си.

* * *

Междувременно Олд Файърхенд беше отишъл от гарата в града. Беше потърсил странноприемница и беше получил хубава стая. Но нещо не го свърташе в помещението. Ето защо тръгна да се разхожда бавно из улиците. Замисли се за Едуард, на когото беше обещал да го посети на следния ден, и реши веднага да попита за пътя към мисионерската обител. Показаха му го и той съвсем непреднамерено излезе извън града и се отправи към местността на Санта Лусия. Беше започнало да се смрачава.

Вечерта беше великолепна. Олд Файърхенд вървеше, потънал в мислите си. Наоколо цареше тишината на дивата природа. Само отдалече долиташе приглушеният шум от града. Внезапно спокойствието на нощта бе нарушено от рязък звук — разнесе се изстрел. Това стана в момента, когато Олд Файърхенд се канеше вече да се връща. Сега обаче той се втурна бързо напред към мястото, откъдето се беше разнесъл изстрелът. Там спря и се ослуша. Стори му се, че някой се отдалечаваше тихо. Потърси наоколо по земята дали няма някъде паднал човек, но не можа да намери нищо. Но ето че отстрани се дочу болезнен стон. Той се отправи по посока на звука и намери Едуард, който се беше полуизправил и притискаше с ръце сърдечната си област.

— Ти ли си? — попита той изплашено, като го позна въпреки тъмнината.

— Да — отвърна Едуард тихо.

— Ранен ли си?

— Да… в сърцето… право в сърцето.

Беше му трудно да говори, задъхваше се.

— В сърцето ли? Не е възможно! — каза Олд Файърхенд. — Ако са те улучили в сърцето, щеше да си вече мъртъв. Стой спокойно! Ще те прегледам.

Той разтвори жакета му, жилетката и ризата — никъде нямаше и следа от кръв или от рана! Продължи да търси и като стигна до джоба на гърдите му, го опипа и обясни зарадвано:

— Слава богу! В този джоб си сложил торбичката със златни зърна, които са посрещнали куршума. Ето тук напипвам малката дупка в плата. Изстрелът те е съборил на земята и е нарушил дишането ти, но куршумът е останал в златните зърна. Нали лекарят, твоят съперник, живее ей там, в Санта Лусия?

— Да.

— Ще трябва да те занеса при него. Той ще…

— За Бога, недей!

— Защо?

— Той стреля по мене!

— Ах! С него ли тръгна? Как се казва? Или по-точно, как се казва сега?

— Уайт, доктор Уайт.

— Доктор, лекар! С какви ли неща не се е занимавал този мръсник! Но това ще е последната му професия. Този път ще сложа край на безчинствата му веднъж завинаги!

— Нима го познаваш?

— Много добре! Но сега това не е важно. Важното е как се чувстваш.

— По-добре ми е, дишам вече спокойно.

— Болят ли те гърдите.

— Не много.

— Тогава трябва да видим дали ще можеш да се изправиш и да ходиш. Подпри се на мене!

Опитът се оказа успешен. Той можеше да върви, макар и бавно. Пътьом Едуард предаде разговора, който беше имал с Уайт. Когато стигнаха недалеч от Санта Лусия, той остана скрит малко настрани. Олд Файърхенд го накара да му опише разположението на болницата и се отправи към сградата, за да търси Уайт. Жилището му беше заключено. Тогава той се заизкачва по лошо осветените стълби към тавана, отвори вратата, без да почука. Наоколо бяха леглата на пациентите, а до една малка масичка седеше асистентът. Последният се изправи, зачуден от това късно посещение. А когато разгледа по-добре посетителя, дори се изплаши.

— Кой сте вие? Какво търсите тук? — попита той.

— Търся доктор Уайт.

— Не е тук. Сигурно е долу при сеньор Вернер.

— А вие кой сте?

— Казвам се Громан и съм неговият асистент.

— Тогава елате малко насам, мистър Громан. Трябва да поразгледам лицето ви.

Той го придърпа към светлината, огледа го и след като строгите му черти придобиха по-благ израз, каза:

— Не ми приличате на подлец.

— И наистина не съм. Винаги съм бил честен човек. Но какво е това странно поведение, сър?

— Ще ви кажа. Чували ли сте името Олд Файърхенд?

— Да.

— Аз съм неговият собственик. Но я ми кажете какво мислите за вашия шеф, доктор Уайт?

— Сър, не знам каква цел преследвате с вашия странен въпрос!

— Е… току-що той извърши опит за убийство.

— Zounds! Не думайте! Сигурен ли сте? Говорете! Къде? Кого?

— Търпение, сър! Ще чуете всичко! Но преди това…

— Преди това ме изслушайте! Всъщност е тайна, но на вас мога да я разкрия. Аз съм детектив.