Капан за мишки

Животът влезе в нормално русло, Андрей завърши гимназия и беше приет в технологичния институт, известно време поработи в държавно предприятие, после приятели го съблазниха с работа в частна фирма, където неговите знания и способности се оказаха много необходими, след това се намери по-сериозна фирма, сетне — още по-сериозна, и накрая — Москва. А сега, през 2004 година, трийсетгодишният Андрей Константинович Мусатов трябваше да замине за САЩ на стаж и като се върне, да оглави многомилионен проект. И съвършено неочаквано в неговия безоблачен живот се намеси биологичният му баща. И къде да го търси сега?

* * *

Преди трийсет години родителите на Олег Петрович Личко живееха в малкия град Черемисино. Ксения Георгиевна не бе сгрешила, той наистина се намираше в Курска област. В малък град не е трудно да намериш човек, стига този човек наистина да съществува. Андрей реши да тръгне по най-простия път и започна издирването от местния милиционерски участък, а по-точно — от паспортната служба. Запаси се с кутия скъпи бонбони и бутилка хубаво уиски: човек никога не знае на кого ще попадне — на мъж или на жена.

В действие влязоха бонбоните.

— Личко ли? — Дамата на средна възраст с блузка с къдрички любопитно погледна Мусатов. — Да, те живееха тук.

Андрей забеляза, че дамата от паспортната служба нито за миг не се замисли, преди да отговори. Значи Личко бяха известни хора в този градец.

— Живееха значи? — попита той. — А къде се намират сега?

— Умряха. И двамата. Когато синът им влезе в затвора, отначало Любов Василевна се поболя, а после и Пьотър Александрович постепенно тръгна на зле. А вие защо ги търсите? Роднина ли сте им? За наследство ли ще претендирате?

— А има ли за какво да претендирам? — усмихна се Андрей. — Да не би да са оставили несметни богатства?

— Ще ви разочаровам. Нищо не са оставили. Дори къщата им изгоря. Представяте ли си? Пет-шест дни след погребението на Пьотър Александрович. Иди после, че не вярвай в съдбата!

— Не ви разбрах, извинете…

— Ами това ви казвам: сякаш там, горе — неопределено посочи с пръст тавана тя, — не са искали да остане нищо от това семейство. Първо вкарват сина в лудница, после майката умира, после и синът, сетне бащата, а накрая и къщата изгаря. Край. На земята не останаха никакви следи от този род.

„Да бе — помисли си Андрей, — не са останали. Ами синът на Олег Петрович, тоест аз? Да не би всички да са забравили за мен? Впрочем това може да е и за добро. Между другото, по всичко личи, че в града не са обичали семейство Личко… Значи и синът им е умрял“.

— Всъщност аз търся тъкмо Олег Петрович. Някога са служили заедно с баща ми и той ме помоли да го потърся, да видя как е, що е… — започна да лъже Мусатов.

— Ами няма защо да го търсите, умря преди дванайсетина години, че и повече.

— Тук, в Черемисино ли?

— Не, какво говорите, разбира се, че не. В лудницата. Родителите му получиха официално съобщение. Тоест Любов Василевна не доживя да го получи, а Пьотър Александрович след това се стопи буквално за броени месеци. Още не се беше съвзел от смъртта на жена си, а ето че и синът… С една дума, и на врага си да не пожелаеш такава участ.

— Къде е погребан Олег Петрович? Тук ли?

— Не, не са докарвали тялото му, определено. Сигурно пак там, в лудницата. Тоест не в самата лудница, разбира се, а на местните гробища. Макар че и това не се знае.

— Но защо? — учуди се Мусатов.

— Ами нали знаете как работи нашата поща? Когато Пьотър Александрович получи известието, Олег вече от два месеца бил умрял. Кой ще държи труп два месеца? Сигурно са го дали в моргата на някое медицинско училище или институт, за да се обучават студентите.

Андрей потрепери вътрешно. Нищо не е останало от биологичния му баща, дори гроб. Но поне смъртен акт трябва да е останал?

— Да си спомняте дали на погребението на Пьотър Александрович дойдоха роднини?

— Абе какви ти роднини! — Дамата махна с ръка и наведнъж се сепна: — Ама вие защо се интересувате? Нали търсите Олег, а питате за роднини.

— Ами помислих, че може да са останали някакви снимки, бих ги занесъл на баща си.

— Че то всичко изгоря, нали ви казах!

— Но ако са идвали роднини, може още преди пожара да са взели някои вещи, албуми със снимки, документи, нещо за спомен. Разбирате ли?

Дамата кимна замислено.

— Знаете ли какво? Поговорете със семейство Перхурови, те живееха през две къщи от Личко. Сега ще ви напиша адреса. То и двамата Личко почти не общуваха с хората, бяха много горделиви, но със семейство Перхурови поддържаха приятелски отношения.

След още два часа Андрей Мусатов вече знаеше, че за погребението на Пьотър Александрович наистина дошли роднини, но си заминали на другия ден след погребението и съпрузите Перхурови можели да се закълнат, че тези роднини не са взели от къщата на Личко нито един предмет, нито един документ.