Капан за мишки

И отново Любов Василевна разцъфтяла от поредния пристъп на гордост за сина си и за самата себе си: нейното момче, скромният младеж от скромния районен център, да работи на самата „Петровка“. Това човек дори не можел да си го представи! То било почти като да полетиш в космоса за онези времена. „Петровка“ — олицетворението на честността, мъжеството, най-високия професионализъм. „Петровка“, за която са написани толкова прекрасни книги и всеки герой в тези книги е пример за подражание. Юлиан Семьонов, Аркадий Адамов, братя Вайнер — всички, всички най-добри съветски писатели посвещават произведенията си именно на тях, офицерите от милицията, които работят на „Петровка“ 38. Ами филмите! Колко прекрасни филми са снимани за тяхната самоотвержена и опасна работа!

— А пък когато Олег съобщи, че е започнал това, как се казваше, е нещо като аспирантура, само че за военни…

— Адюнктура — мрачно подсказа Перхуров.

— Да, май че така беше — кимна Олга Ивановна Перхурова. — Започнал я задочно, за да не се откъсва от работата. Любочка беше сигурна, че той бързо ще напише дисертация, защото Олег бе много способен, интелигентен, умееше и обичаше да учи. И изведнъж се случи такова нещо… Ужас! Представяте ли си какво стана с Люба? Защото целият град научи, че Олег е убиец маниак, тук, при нас, нищо не може да се скрие. Любочка получи много тежък инфаркт, така и не се възстанови окончателно от него. Кажете как, как можеше да доведе Олег тук? И без това чак до смъртта си имаше чувството, че всички я сочат с пръст и говорят зад гърба й. Разбира се, веднага уволниха Петя, че нали, щом един човек не е могъл да възпита собствения си син, значи не може да ръководи хора в изпълкома. Пак добре, че не го изключиха от партията, но мислеха и това да направят, знам го. В онези години аз бях член на бюрото на районния комитет. След като го уволниха, Петя получи инсулт. Изобщо и двамата станаха инвалиди, живееха от пенсиите си, здравето не им позволяваше да работят…

— И горделивостта — пак се намеси Перхуров. — Започнаха да се крият от хората, срамуваха се, задето бяха хвалили сина си под път и над път и го бяха давали за пример. Поддържаха отношения само с нас. Толкова пъти съм им казвал: преместете се някъде другаде, където никой не ви познава, и вземете сина си там, все пак ще бъдете заедно.

„Мама е постъпила именно така“ — помисли си Андрей.

— Много боледуваха — застъпи се за покойните си приятели Олга Ивановна. — А и лесно е да се каже: преместете се. Ако имаха сили и можеха да работят, щяха да си намерят работа на друго място, а така — пенсионери, че и инвалиди, на кого бяха потрябвали, та да им дадат жилище? Тогава бяха други времена, не като днешните. Тогава човек трябваше да направи размяна, а кой би се разменил с тях, след като къщата беше не само в някакъв затънтен град, ами и крайно занемарена? Та те от седемдесет и пета година, когато Олежка влезе в затвора, се поболяха, не бяха забили нито един пирон, не бяха поправили нито една дъсчица.

— По-добре кажи: отрекоха се от сина си, това е — натърти Перхуров. — Толкова години бяха на самия връх. На почит и уважение, всички им се кланяха, поздравяваха ги, едва ли не цялото население им честитеше празниците, а изведнъж — заради Олег — всичко рухна. Те не му го простиха чак до смъртта си. Затова не го взеха, когато вече можеха. За посещаване — посещаваха го, ала не го взеха вкъщи. Петя би го взел, той беше по-добър, но Люба не искаше и да чуе. Това е. Когато Люба умря, Пьотър Александрович легна болен, но от време на време все по-често заговаряше, че само малко да се закрепи, да събере сили — и ще иде в болницата да вземе Олег, беше писал дори писмо на главния лекар и той му бе отговорил, че Олег може да бъде изписан за гледане вкъщи, спокоен е, не е буен. Но Петя не успя. Дойде съобщение за смъртта на сина му. Малко след това и той си отиде.

Хм, да, печална история… Петя и Любочка. Неговите дядо и баба. Мусатов внимателно слушаше разказите на съпрузите Перхурови и току се улавяше, че се опитва да осъзнае: става дума за негови кръвни роднини — баба, дядо и баща. И ако всичко се беше подредило другояче, ако майка му си бе останала съпруга на Олег Петрович Личко, него, малкия Андрюша, щяха да го довеждат тук всяко лято и той сигурно щеше да тича по ей тази непавирана улица, която се вижда от прозореца, и щеше да прескача с местните момчета ей тази ограда, за да краде ябълки от градината на Перхурови или да яде френско грозде от храстите им… Той се опитваше да измисли своето несъстояло се детство и разбираше, че нищо не изпитва. Нито съжаление, нито тъга, нито дори съчувствие към Любов Василевна и Пьотър Александрович. Те бяха чужди хора. Той никога не бе ги познавал. Впрочем… Нали майка му беше казвала, че като съвсем мъничък са го водили тук. Но какво е разбирал той тогава? Камо ли да си спомня.

— Значи нищо не се е запазило — нито документи, нито снимки? — безнадеждно попита Андрей.