Капан за мишки

— Бяха много прилични хора, много прилични — няколко пъти повтори Перхурова, като имаше предвид далечните роднини на Личко. — Изобщо не се стремяха да спечелят нещо от тази смърт, да разграбят къщата, да откраднат каквото и да било. Дори къщата не им трябваше. Градски хора, живеели в Приморския край, за какво им е съборетина толкова далече? Когато си тръгваха, точно това казаха — ние за нищо не претендираме, ако се появят някакви наследници, да вземат къщата и да правят с нея каквото искат. То на това само името му беше къща. Любочка дълги години боледува, Петя се топеше от година на година, а пък когато Любочка почина, Петя вече хич го нямаше. Докато можеха, ходеха при Олег в болницата, а тя бе далече. Отначало го държаха в „Белите стълбове“ край Москва, а после го преместиха в обща болница във Вологодска област. През осемдесет и девета Люба почина, а през деветдесета или деветдесет и първа се получи съобщение от болницата, че е починал Олег.

— През деветдесет и първа — със строг тон уточни Перхуров, — точно след преврата, през септември, ясно си го спомням.

— Добре, ти си по-наясно — сговорчиво се съгласи жена му, — значи през деветдесет и първа. А после и Петя си отиде. А с къщата Любочка и Петя изобщо не се занимаваха, тя овехтяваше, рушеше се, но те нямаха нито сили, нито пари да я оправят. Заделяха всяка копейка за билети и да купят нещо на сина си — дрехи, продукти, по нещичко за санитарите, та да наглеждат Олег.

— Но защо не са взели сина си вкъщи, когато са го пуснали от „Белите стълбове“? — учуди се Андрей. — Нима е бил толкова буен?

Перхурова тежко въздъхна и сведе очи, явно въпросът бе болезнен за нея. Мъжът й пък, напротив, сякаш настръхна, изпълни се с негодувание.

— Защо не си го взеха ли? — подзе той и повиши глас. — Ами аз ще ви кажа защо.

— Разбирате ли, Любочка беше много горда — побърза да го прекъсне Перхурова.

— Не горда, ами горделива, пред всички виреше нос — развика се нервно Перхуров. — Това не е гордост, а надменност.

По яростните погледи, които си разменяха възрастните съпрузи, Мусатов разбра, че това е стар техен спор и страните все още не са се примирили. Стана му неудобно, сякаш присъстваше на интимна семейна сцена, и за момент дори съжали, че бе дошъл тук. Беше му необходим един-единствен документ — смъртният акт на Олег Личко, а сега трябва да си губи времето и да изслушва дебати едва ли не на библейски теми. Гордост, надменност… Какво ли значение има?

Любов Василевна Личко работила в Черемисино през целия си живот, отначало като учителка по руски език в местното училище, след това се издигнала до негов директор. Пьотър Александрович по времето, когато синът им Олег завършил училище, заемал висок пост в местния изпълком. С една дума, достойно семейство, уважавано и като на длан пред хората. Естествено Олег завършил училище със златен медал, че как иначе? Не, не, никакви връзки, никакъв административен натиск. Олег от малък си бил умно и трудолюбиво момче, усърдно, мислещо; за това Олга Ивановна Перхурова можела да съди не от чужди приказки, а от собствения си опит, защото работела в същото училище, което ръководела Любов Василевна, преподавала история в горните класове. Не можела да се нарадва на ученика си Олег Личко.

Със златен медал, с прекрасно усвоен материал от училищната програма и солиден багаж от допълнителни знания, Олег заминал за Москва да кандидатства в Юридическия факултет на университета. И го приели. Гордостта и радостта на родителите му нямала край! В четвърти курс той се запознал с добро момиче, студентка от Педагогическия институт, и след една година, малко преди да се дипломират, те сключили брак. И отново Любов Василевна се радвала: синът й си избрал съпруга с професия като нейната. Снаха й щяла да стане учителка — е, не по руски език и литература, а по английски, но това не променяло същината на нещата. А именно — синът високо ценял професията на майка си, затова си избрал за съпруга момиче, което приличало на майка му. В Юридическия факултет Олег също се учел най-добре от всички, получавал висока стипендия, специализирал криминалистика, активно участвал в работата на студентското научно дружество, изявявал се на всички конференции и било напълно естествено, че при разпределението му предложили да завърши аспирантура. Но младежът отказал. Тогава — като на отличник на курса, му предложили цял списък места, където трябвало да бъдат изпратени младите юристи, и Олег без колебание избрал Главното управление на вътрешните работи в Москва, повече известно сред народа като „Петровка“ 38.