Капанът

Внезапно от локомотива избухва силно съскане и разтриса всички ни. Тунелът се изпълва с люта миризма на пара и дим, които проникват през решетките на вагоните подобно на мокри сажди.

И после — само тишина.

Сгушваме се по-плътно един до друг в очакване на звук, който никой от нас не желае да чуе.

— Дейвид — продумва Сиси. — Хвърли една от консервите с храна.

Той го прави. В тъмнината чуваме как се приземява с дрънчене върху някакъв вид повърхност. Отскача два пъти, преди да се изтъркаля и да спре.

— Всички да останат във влака! — крещи Сиси. — Двамата с Джийн ще отидем да проучим. — После скача през отвора върху тъмния под на тунела. Следвам я. Земята е покрита с камъчета, които хрущят под краката ни. Очите ми започват да свикват с тъмнината и когато поглеждам назад към влака, успявам да зърна момичетата. Бялото на очите им проблесва леко, докато се надяват да им съобщим успокояващи новини. Но ние нямаме какво да им предложим.

— Виждате ли нещо? — шепне Епап. — Сиси?

— Изчакай.

Но той не я послушва. Скача от вагона и изтропва върху чакъла, когато се приземява. Приближава ни с ръце, протегнати напред.

— Можем да направим само едно, Сиси. Да тръгнем обратно натам, откъдето дойдохме. Всички до един. Ще следваме релсите обратно навън.

Но Сиси клати глава.

— Входът на тунела сигурно се е затворил след нас. В противен случай би прониквала някаква светлина, бихме имали по-голяма видимост. — Права е. Няма дори далечна точка светлина.

Епап заговаря, а гласът му потреперва от страх.

— Няма значение. Трябва да предприемем нещо. Във всеки един момент здрачниците може да…

Изведнъж над главите ни проехтява металически звук. Всички подскачат на местата си. Няколко момичета изпищяват.

И после ни облива светлина.

3

Светлината струи от огромна стъклена шахта, която се издига от пода до тавана в близост до последния вагон. Оглеждам по-внимателно: меката светлина се излъчва не толкова от самата шахта, колкото от стъкления асансьор, сега спускащ се в шахтата. Подобно на падаща завеса от светлина, асансьорът озарява каменните стени на тесния тунел. Повдигнатият перон, който има вид сякаш е издялан от същия тип камък, се простира само от едната страна на влака и ние със Сиси и Епап се изкатерваме върху него. Спираме и се обръщаме при шума от нечии стъпки, тичащи към нас. Принадлежат на Дейвид и той улавя ръката на Сиси.

Стъкленият асансьор достига най-ниската си точка. За един миг светлината вътре трепка. И после вратите се отварят.

Никой не помръдва. Внезапно въздухът е изпълнен с пукане като статичния шум от училищните високоговорители.

— Внимание. Всеки пътник от влака трябва да влезе в асансьора. Имате една минута.

Оглушително силният глас — механичен и роботизиран — кънти из тунела, а думите ехтят по цялата му дължина.

Дейвид се обръща към Сиси.

— Какво ще се случи след една минута? — пита, а гласът му трепери. — Какво става, Сиси?

Тя не отговаря, а само върти глава във всички посоки и очите й оглеждат трескаво стените. Напряга се. Присвива очи и насочва поглед обратно към асансьора.

Зад решетките на влаковите вагони очите на момичетата са широко разтворени и излъчват страх и паника. Изведнъж те започват да се подготвят да слязат от вагоните, в началото само отделни фигури, а после се изсипват като море от тела.

— Петдесет секунди.

Сиси сграбчва ръката на Дейвид.

— Насам — казва към Епап и мен. — Хайде, побързайте. — Затичваме се към асансьора, който искри, осветен в бяло.

Момичетата се препъват по покрития със ситни камъчета под на тунела. Заради своята припряност и лотосовите си крака падат и се строполяват една върху друга. Плачат, а страхът им вече доближава до връхната си точка.

— Към асансьора! — крещя им и размахвам ръце настойчиво. — Всички да побързат. — Епап се откъсва от нас, изтичва до ръба на перона и започва да тегли няколко момичета. Но те са прекалено много, а времето е твърде кратко. Хващам го за ръката и се мъча да го избутам към асансьора. Той се дърпа.

— Няма време, Епап! — виквам му.

— Четирийсет секунди!

Епап стяга челюст. Вдига още едно момиче и ме оставя да го поведа след себе си. Момичетата на перона дават всичко от себе си да тичат възможно най-бързо, но лотосовите им стъпала са с твърде ограничени възможности. Сиси, Епап, Дейвид и аз сме първите, достигнали асансьора.

— Трийсет секунди.

За един кратък миг можем единствено да се взираме във вътрешността му. Сърцата ни се свиват. Съвсем малък е, достатъчен да побере най-много петима, ако се притиснат плътно. Никога не е предвиждано, че ще се наложи да транспортира цяло село момичета. Натъпкваме се вътре. Няма нищо. Нито бутон, нито контролен пулт, нито някакъв вид ключ. Стените представляват гладки стъклени повърхности, непрекъсвани от нищо. Бързо оглеждам отвън. Същата работа: никакви бутони.

— Двайсет секунди.

Челото на Сиси е набраздено съсредоточено. После се изглажда, решението е взето.