Капанът

Кафявите му очи се спират върху нея.

— Но после, разбира се… Ловът на хепъри отпреди десет години. Свари ни неподготвени. Както добре знаете, всички възрастни от купола бяха преследвани и убити. Ти остана в купола съвсем сама. Само с няколко безполезни бебета. Имаше нужда от помощ. И по тази причина баща ти те изостави, Джийн. Отиде при нея в Института за хепъри.

— Защо той? — въпреки немощта ми в тона ми прозира гняв. — Защо не е отишъл друг? Защо не ти?

Чеше китката си.

— Мислиш, че е много лесно, нали? Въобразяваш си, че това е игра на шах и можеш да местиш фигури, където и когато пожелаеш. Но нещата изобщо не стоят така. Баща ти беше единственият, разполагаш със знанията да играе убедително ролята на учения.

Млъква, използва паузата, за да си наложи да диша по-бавно.

— А и между другото знаеше, че до този момент вече те е обучил достатъчно добре. Макар и да беше още само мъниче. Но се тревожеше за Сиси. Боеше се, че може да няма нужните умения за оцеляване. Оказва се, че е грешал, разбира се. Също толкова корава като теб е, нали?

— Но защо се налагаше да симулира смъртта си? — питам. — Защо просто не ми каза причината, поради която заминава?

— Защото освен ако не вярваше, че той е мъртъв, би тръгнал след него. — Той поглежда към мен и за първи път различавам в очите му зачатък на сърдечност. — Не е ли това самата истина, Джийн?

Свеждам поглед.

— Беше мъчително решение, ясно ли е? — заявява главният съветник. — В началото баща ти беше против. Това кара ли те да се чувстваш по-добре? Едва когато осъзна, че нямаме друг избор, прие тази тактика. Това беше единствената възможност плодът на неговото въображение да види бял свят.

— За какво говориш?

— За плана му да накара вас двамата да изчезнете, без да възникнат подобрения. Това беше ключът. И Ловът на хепъри беше ключалката. Защото по време на Лова навън в Пустошта хепърите биват разкъсвани. И никой не води сметка, нито убийствата се регистрират. Истинска кървава баня е. Ако успеехме да придърпаме Сиси по време на лова, никой не би се замислил повторно за изчезването й. Нито пък някой би задавал въпроси за твоето изчезване, Джийн. Всеки знае, че ловът е нещо жестоко и ловците налитат един на друг, че някои ловци биват оставяни да се разтопят под слънцето. Каквото се случи там, остава си там. Въпроси не се задават. Никога. Беше идеална схема да ви изтеглим, без да се пробуждат подозрения.

— Няма логика — промърморва Сиси, която очевидно разсъждава усилено.

— В кое няма логика? — Главният съветник тика нос в лицето й.

— Ако това е бил планът на Учения — започва Сиси, — целта на живота му, защо изчезна от Института само месеци, преди той да влезе в действие? Преди да настъпи деня на Лова на хепъри?

В очите на главния съветник проблесва лека несигурност.

— Не знаете, нали? — настоява тя.

Когато заговаря, гласът му е напрегнат.

— Ще го призная. Не знам. Изчезването му напълно ни озадачи. Защо би си тръгнал, така внезапно в подобен момент, на крачка да види делото на живота си завършено? Не знам. — Потъва в мрачно мълчание.

Намръщвам се. Сиси е права: оттеглянето на баща ми е противно на всякаква логика. И прави последвалото му изчезване от Мисията — толкова скоро преди очакваното ни пристигане — още по-непонятно. Очите ми обхождат с подозрение тялото ми, насочват се към краката, към китките, към торбичките, пълни с кръвта ми.

— Но всичко това принадлежи към сферата на абстрактното сега, нали така? — заговаря главният съветник. — Защо е изчезнал е без значение. Онова, което е съществено, е фактът, че замисълът му се осъществи. Озърнете се. Вижте оръжието, което представлява Ориджин. Вижте кръвта на Ориджин! Ориджин най-сетне е едно цяло — възкликва. — Мечтата му се сбъдна.

Втренчвам се в завесите, отделящи ме от останалата част на помещението, от останалата част от света. В белезниците на китките ми. В торбичките, препълнени с моята кръв. Това ли е било предназначението ми, определено от великия план на баща ми? Заради това ли ме е отгледал и закрилял през всички онези години? Такъв живот ли си е представял за мен? Това ли съм значел за него?

— Под нас има деца — шепне Сиси все едно на себе си, но очите й са приковани в главния съветник. — Живеят при потресаващи условия и чакат сигурната си и ужасяваща смърт. Как може това да бъде наричано сбъдната мечта?

Главният съветник я наблюдава без да отговаря.

Тя се обръща да погледне към мен и големите й очи излъчват шок и ужас. Лицето й е тъжно и пребледняло, плашещо лишено от всякакъв цвят. Изпомпали са й твърде много кръв.

— Сиси — продумвам тихо. — Добре ли си?

Тя поклаща глава. Нещо изригва в погледа й и ми отнема миг да осъзная, че е ярост.

— Не бих се тревожил за нея — казва ми главният съветник, забелязал моята загриженост. — Може да се чувствате, сякаш ви изцеждаме от живот, но доверете ми се, не го правим. И с течение на времето ще нагодим преливанията съвсем прецизно. Не можеш да убиеш ръката, която храни…