Капанът

Отива до леглото на Сиси и проверява нейната торбичка.

— И все пак, въпреки всичко, ето ви тук. И двамата. Двете половини на Ориджин на сигурно място в двореца. Това е само един пример за гениалността на баща ти. Дори когато нещата се объркат, накрая някак успяват да се подредят.

При споменаването на баща ми всичко в стаята като че застива. Всичко, с изключение на сърцето ми. То бие по-бързо и по-силно.

— Той беше организаторът на цялата акция. Нашият лидер. — Мъжът ми хвърля поглед и почесва китката си. — По неприлично изразителното ти лице виждам, че не ми вярваш. Е, това не ме изненадва. Смяташе баща си за прост разсилен. Но той беше толкова повече от това. Очевидно, налагало се е да те държи на тъмно от грижа за собствената ти безопасност.

Насочвам очи към пода. Подозирах, но никога не бях виждал в пълната й светлина цялата страст, скътана в дълбините на бащиното ми сърце. Не за пръв път през последните няколко седмици се чудя дали изобщо съм го познавал.

— Разкажи ми за него — шепна. — Кажи ми всичко, което знаеш.

Мъжът ме изучава с изнервяща съсредоточеност. Зърва настойчивостта в очите ми, долавя потребността ми да узная и нарушава мълчанието. Ясно е, че всичко това му доставя удоволствие.

— Има много какво да се научи. И ние разполагаме с много време. По-късно…

— Не — прекъсвам го. — Сега.

Мъжът вперва поглед в мен и започва да се чеше усилено по китката.

— Много добре. За да демонстрирам, че безспорно сме на една страна, че сме другари по оръжие, ще ти кажа каквото искаш да разбереш. Засега на малки порции. — Опира длан в рамката на леглото. — С баща ти отраснахме заедно. Горе в планините. Мисията беше домът ни, единствения, който някога сме познавали.

Очите му обхождат лицето ми.

— Толкова много приличаш на него, какъвто беше като млад. Будният ти поглед, мъдростта в очите. Но се съмнявам, че си толкова умен като него. Хлапето беше гений. Докато ние другите скитахме из планината, той предпочиташе компанията на учебниците си. Постоянно оставаше да учи до малките часове на нощта. До времето, когато стана приблизително на твоята възраст, той вече беше стигнал до извода, че е възможно да съществува лек за здрачниците.

— Ориджин — вмятам.

Той кима, като разглежда ноктите си.

— Накратко, след няколко големи спънки и немалко отчайващи години, баща ти беше готов да поведе екип към метрополиса. Да съберат проби от слюнка на здрачници и да ги донесат обратно в Мисията. Това беше изключително важно за проучванията и опитите му. Но операцията беше опасна. Не вярвах да намери и един доброволец. В крайна сметка се наложи да откаже на десетки. Умееше да въздейства на хората.

Кимам. Дотук всичко съвпада с казаното ни от Кругман.

— Колко голям беше екипът? — пита Сиси.

— Бяхме около трийсет души. Главно млади мъже, достатъчно смели — или безразсъдни — за опасното начинание. Жените също искаха да заминат, разбира се, но беше твърде рисковано за повечето от тях. Операцията трябваше да продължи между две седмици и месец и менструалното кървене би било проблем. Представете си цикълът им да започне насред метрополис, населяван от милиони здрачници.

— Но майка ми е заминала — отбелязвам.

Той кима.

— Заедно с пет други жени. Всички бяха в начален стадий на бременност — във втория-третия месец. Това беше условието. Трябваше да са бременни, но не в твърде напреднала бременност, ако ме разбираш.

— Майка ми — шепна. — Тогава е била бременна с мен.

За пръв път изразът в очите му омеква.

— Точно така. Наскоро се бяха оженили с баща ти и той не искаше тя да тръгва. Но жената настоя и… Е, постигна своето.

— И моята майка също — обажда се Сиси. — И тя ли е била част от тази група?

Той кимва.

— После какво стана? — пита Сиси.

— Операцията беше истинска катастрофа. Бяхме наивници и буйни идеалисти. Не подозирахме за опасностите. Всичко се провали, при това бързо. Много от нашите загинаха в тази първа нощ. Онези, които оцеляхме, се изпокрихме, уплашени да се покажем дори денем. През първата седмица просто се мъчехме да намерим начин да се измъкнем от метрополиса и да се върнем в Мисията.

Гласът му потреперва леко — това е първият случай, в който монотонният му говор издава, макар и малко емоция. Стиска рамката на леглото още по-силно. Когато заговаря отново, е възвърнал самообладанието си.

— И може би щяхме да избягаме. Но баща ти беше този, който ни подбуди. Предупреди ни, че ако се измъкнем обратно към планините, това ще доведе здрачниците право в Мисията. Историята би ни съдила заради подобна малодушна и себична постъпка.

Напрегната пауза.