Капанът

Не ме спират, не обелват и дума към мен. Само крачат редом с мен, стъпалата им се движат покрай обезумялото ми влачещо се тяло с изнервящо спокойствие. Блъскам се в стената и се обръщам. Мъжете — трима на брой, източени и реещи се леко, като че поклащани от вятъра — ме заобикалят. Бледата им кожа блести с цвят на вкиснало мляко.

От релсите по тавана се спускат бели завеси, перпендикулярно едни на други, и ни отделят от каквото и да се намира от другата им страна. С усилие се изправям до седнало положение. В далечния ъгъл стои някой висок и широкоплещест, а лицето му е неразличимо.

— Не се бой — произнася мъжът, намиращ се точно пред мен. Студено, неангажирано, без емоции.

— Не възнамеряваме да те нараним.

— Сега си в безопасност — добавя третият мъж. Тънката му горна устна се отдръпва и разкрива чифт остри резци.

На мига скачам на крака, а юмрукът ми среща меката му, по женски гладка буза. Мъжът се строполява на земята, предоставяйки съпротива колкото нарцис. Другите двама обаче незабавно ме погват, бързината им компенсира липсата на сила.

Единият стиска спринцовка с игла.

Первам я. Тя полита, а съдържанието й — тъмнозелена течност — опръсква стената. Трябва да се измъкна през пролуката между завесите, но преди да съм вкарал краката си в действие, усещам силно убождане встрани на шията. Стискам най-близкия до мен мъж за тила и го запращам към стената. Очилата му се блъскат в нея, чупят се на две и падат на пода.

Усещам, че нещо виси от шията ми. Посягам и го измъквам. Друга спринцовка, чието бутало е натиснато докрай, а от върха на иглата капе зелена течност. Мъжът се мъчи да се измъкне.

— Къде е Сиси? — крещя и го притискам към стената, като се държа на разстояние от заострените му кучешки зъби. — Момичето! Какво направихте с нея?

С лице, разплескано върху стената, мъжът клати глава енергично и пелтечи неразбираемо.

— Заведете ме при нея! — крещя, а думите ми са неясни и завалени.

Мъжът прави опит да се обърне. Получил е прилив на сили и сега ръцете му са способни да се изтръгнат от хватката ми. Изпълва ме усещане за замаяност. Мъжът се освобождава и се озовава с лице към мен. Помещението се накланя и застава под остър ъгъл. Краката ми се подкосяват, изведнъж отслабнали. Той ме блъска със злобно изражение на лицето, от което залитвам и едва не изгубвам равновесие. Зрението ми е замъглено. Не той е станал по-силен — аз съм загубил енергията си. Каквото и да е онова, което ми инжектираха, действа бързо и мощно.

В следващия момент нечии ръце ме подхващат в гръб.

— Не се съпротивлявай. — Този глас е мъжествен и звучи авторитетно. Хватката на раменете ми е здрава и надеждна. Обръщам се, осъзнал, че това е същият мъж, който само преди миг стоеше в ъгъла. Краката ми изневеряват и политам да падна. Той ме улавя и ме полага на земята. — Ние не сме те. Не се дърпай. Не сме от тях. — Произнася думите меко и нежно.

— Татко? — продумвам.

Но не е той. Същият онзи едър мъж, който видях в катакомбите преди часове е. Онзи, който разговаря с мен в тоалетната преди няколко седмици. Изглежда по абсолютно същия начин, както изглеждаше тогава, в Института за хепъри, дори носи същите префърцунени очила. Само че сега не е облечен в твърде тесен смокинг, а в царствено облекло на човек с висок ранг.

— Не се бой — казва кротко. — Нищо не е каквото изглежда.

И после загубвам съзнание.

13

— Джийн!

Правя опит да задействам разсъдъка си, като се мъча да изплувам на повърхността на мрака, предизвикан от упояването ми. Помещението се върти и накланя в различни посоки; минават няколко секунди, преди всичко да се успокои.

Намирам се в същия ограден от завеси бокс като по-рано. Разпознавам завесите и дори зървам бледото зелено петно на стената, където се беше ударила спринцовката. Лежа в легло. Ръцете и краката ми са закопчани с белезници за металната рамка на леглото. Невъзможно е да се каже колко време е минало.

— Джийн, събуди се! — Сиси е. Точно до мен.

Не мога да се изправя до седнало положение, защото съм вързан. Но леглото на Сиси е избутано до моето под остър ъгъл и краищата, където са главите ни, се докосват. Тя протяга ръка към мен през рамката на леглото. Извъртам дланта си, така че да преплета пръсти с нейните.

И в този момент ги забелязвам. В свивките на ръцете ни са пъхнати тънки пластмасови тръбички. Тръбичките водят до торбички за кръвопреливане, висящи отстрани до леглата ни. Пълни са с кръв. Нашата кръв.

— Как успя…

— Тези легла имат колелца. Бях от другата страна на завесата в друг бокс, също ограден от завеси. Отне ми известно време, но смогнах да се изтласкам. Сантиметър по сантиметър. — Лицето й е осеяно с капки пот. Изглежда изтощена.

— Източват ни кръвта. Трябва да се отървем от тези тръбички.

Тя клати глава.

— Опитах по-рано. Задейства се аларма. Дотичват до минути. Не го прави. Не още. Налага се да поговорим.

— Добре ли си?

Пръстите й обгръщат моите по-здраво.

— Така ми се струва. Мислиш ли, че Дейвид и Епап са добре?