Капанът

Оцеля само Ашли Джун, скътала се на сигурно място в тъмнината, предоставяна от лабораторията. Когато най-накрая настъпи здрач, тя отвори здраво залостената врата и се показа навън. Завари селото празно, улиците му бяха осеяни от засъхнали жълтеникави петна като от повръщано. Не се спря, за да склони глава и да скърби, нито си правеше труда да заобикаля хваналите коричка локви. Минаваше право през тях, стъпалата и шляпаха в лепкавата, леко втвърдена каша, представлявала някога зъби, очи, кожа и кости.

Тъкмо прекосяваше моста, когато спря. Влаковите релси несъмнено бяха най-прекият път до мястото, където се намираше Джийн, но също така и най-рискованият. В началото зеленината в планината щеше да й осигури частична милост от слънцето, но веднъж щом теренът се изравнеше и релсите поемеха през лишената от растителност пустиня, тя щеше да е изцяло и фатално незащитена.

Не, щеше да използва различен маршрут. Вече установи в каква посока водят. Трябваше да е към двореца на Владетеля. Отдавна се носеха слухове за таен запас от хепъри в подземни клетки, слух, сега потвърден от прочетеното в лабораторията. Щеше да поеме към двореца по заобиколен, но по-безопасен път: щеше да се върне до пещерите под планината и после назад покрай река Неде по същия начин, както беше дошла. Няколко от слънцезащитените куполовидна лодки бяха закотвени в различни участъци по дължината на реката заради технически проблеми и ако си направеше сметката правилно, нощем можеше да тича, а денем да намира подслон в тях. И така, подскачайки, както правят камъчетата по повърхността на реката, щеше да се добере до метрополиса. А оттам — до двореца.

До Джийн.

Където и да се намираше той, тя щеше да стигне до него. Без значение колко далече, без значение колко километри, дни и слънчеви лъчи имаше по пътя й, тя щеше да го открие, някак щеше да го примами до себе си. Защото имаше да му казва нещо: истината, представляваща едновременно проклятие и чудо, истината за полумесеците.

10

От всяка ниша струи страх и изпълва коридорите на катакомбите. Матю ни каза, че винаги някой бива отвеждан след сирената и аз успявам да доловя вибрациите на стотици тела, тласнати до ръба. Ужасяваща пауза, в която всички са затаили дъх в горещите си и тъмни ниши. Колко време ще мине, преди да вземат някого от нас? Минути? Часове?

Времето минава невидяно, непочувствано, неизвестно колко продължително. Създаваното усещане е за часове, но може да са едва няколко минути. Може и да са цели дни.

Изведнъж заблестява светлина. От отсрещната страна на коридора. Ярка и всепоглъщаща е, изпълва моето затъмнено пространство.

Идва от нишата на Сиси. Само от нейната ниша.

Прекалено ярка е. Виждам единствено снопове ослепителнобяла светлина, а в нея се носи тъмен силует. Сиси е блокирана насред нея. Движи се и ръцете й пресичат сноповете светлина.