Капанът

Поглеждам право към нишата точно срещу мен, но тя е заемана от момче. Както и всяка друга ниша, към която отправям поглед. Също така няма следа от Епап и Дейвид. Момчетата в нишите им се взират притеснено в мен. Чудят се дали аз съм причината за извънредното задействане на алармата и са любопитни защо ме разкарват напред-назад. Не им е ясно защо още за заключени в нишите си, след като са минали толкова часове.

Любопитството им е на път да бъде възбудено още повече.

Защото моята ниша започва да издава жужащ шум. После минава на вибрации. Очите на всички се стрелват към стъкления ми ковчег, някои са разширени изненадано, а повечето — присвити подозрително.

Отвеждат те обратно в помещението на Основоположниците, казвам си. Но една част от мен осъзнава, че няма как това да е вярно. Главният съветник обясни, че се налага да остана в катакомбите за още един ден. И макар да нямам ясна отправна точка, за да преценя колко време е минало, знам, че в никакъв случай не става дума за ден. Дори не близо до ден.

Мъча се да се изправя, но тялото ми е като налято с олово. Електронни пищящи звуци от вътрешността на нишата, последвани от жужене. После нишата отново се размърдва.

Колебая се дали да ритам по стъклото, да се опитам да го счупя. Но знам, че е безсмислено. Вместо това пазя силите си, съхранявам енергията си за онова, което следва. В ушите ми бучи кръв. У мен започва да се пробужда нещо като паника, но аз я потискам. Вдишвам и издишвам, старая се да се стегна.

Изведнъж нишата полита почти отвесно надолу.

16

Отново съм запращан във всички посоки, докато нишата се клатушка по незнайни извивки. Всичко, което мога да предприема, е да съм настроен за следващото спускане или завой. Както при всяко пътуване дотук, нишата спира за кратък период в централизирана локация, където светлината е изобилна. После отново лети по релсите.

Минута по-късно забавя до пълзене и започва да се изкачва. Това продължава дълго време.

В тъмнината над главата ми се отваря пролука. Нишата преминава през нея и се озовавам в затъмнено пространство с неопределени размери. Чувам как пролуката се стеснява и после се затваря отдолу; нишата престава да се движи. Почива върху вече затворения под.

Не помръдвам.

Тук всичко е напълно застинало.

И тъмно.

И съвсем не наред.

Аплиците на една близка стена започват да излъчват бледа светлина. Не извисяващите се на седем метра височина тавани с декоративна мазилка са тези, които издават кое е мястото, нито дебелият килим или дори царствената аура на това наподобяващо пещера помещение. Издава го огромният портрет, който виси точно над мен. Изобразява Владетеля с неговото бледо и безизразно лице и студения му и неумолим взор.

Намирам се в покоите на Владетеля.

Главният съветник беше надценил способността на Владетеля да се въздържи. Владетеля не желаеше да чака четирийсет и осем часа. Искаше ме сега.

Капакът на нишата започна да се плъзга настрани.

Ето как ще умра, мисля си и напрягам тяло.

— Можеш да излезеш.

Стряскам се при прозвучаването на гласа.

Защото звучи отблизо, следователно притежателят му е скрит в сенките наоколо. И защото ми е толкова познат. Чувал съм този глас много пъти през годините, плавният му ритъм се различава мигом. Звучал е през училищната радиоуредба. По радиото в спалнята ми.

— Моля те — произнася Владетеля, а изговорът му е леко носов. — Излез. Безопасно е. Няма от какво да се боиш.

Примижавам в мрака, но успявам да различа единствено друг нюанс на черното.

— Моля те, излез. Ако възнамерявахме да те нараним, досега да си мъртъв.

Показвам се навън колебливо, като първо стъпвам с десния крак, а после с левия. И спирам. Сега стоя на великолепния дворцов килим напълно незащитен. Никога в живота си не съм се чувствал така открит и уязвим.

И какво да видя след това: група здрачници, подредени странно в редица, обърнати с лица към мен. Може би около дузина размазани и неразличими силуети.

Но стоят по местата си. Стават все по-неспокойни, личи по напрегнатите рамене и лекото отмятане на главите. Вълнението им се долавя и по звуците, по пукането на костите и плющенето на струйките слюнка. Ала все така не правят дори крачка към мен.

После един от тях надава вой, разтреперва се, губи контрол. Хвърля се към мен, а лицето му е изкривено от копнеж.

Стомахът ми се стяга на топка.

Чувам глухия звук от удара на тялото му в стъкло. Здрачникът се е хвърлил право срещу стъкло, което пропуснах да забележа по-рано. Плъзва се надолу и кожата му скърца, а ноктите дерат гладката повърхност.

— Както можеш да видиш, персоналът ми е безопасно изолиран чрез стъклена преграда. — Думите на Владетеля се откъсват от устата му с известно фъфлене. — Беше монтирана още преди десетилетия, когато изградиха аквариумните ми резервоари. За да предотвратява набези към тях от страна на служителите ми. Всички до един са зад стъклената стена. Няма опасност за теб. Абсолютно никаква опасност.