Капанът

— Ако се съди по факта, че бяхте принудени да изберете бързо бягство чрез влака, спокойно можем да заключим, че те са ви подгонили в планината, нали така?

Тялото на момичето в аквариума отново се завърта бавно в моя посока. Лицето й се насочва към мен, като че тя иска да ме погледне. Отклонявам взор от нея.

— Тези проклетници — гневи се Владетеля и изкривява устни. — Свариха ни напълно неподготвени. С размерите на организацията си, с броя на членовете, със способността си тайно да построят цяла флота от слънцезащитни плавателни съдове. Явно са унищожили фермата за хепъри. — Тонът му е равен, но думите се процеждат, сякаш мариновани в киселина.

— Но нападението срещу фермата е най-малкият ни проблем — продължава. — Най-много ни тревожат влаковите релси. Всеки мухльо ще осъзнае, че водят към двореца и че Владетеля крие личен запас от хепъри от поколения. Само да стигне подобна новина обратно в метрополиса и… с двореца е свършено. С мен също.

Владетеля извърта очи надясно към тълпата, струпала се зад стъклото. Устремил е поглед към главния съветник.

— Но, както ме информира моят главен съветник, имам причина да съм оптимист. От нападението насам се заредиха все слънчеви дни, което ни кара да вярваме, че всички представители на ГИХ са загинали в ярко осветените от слънчевите лъчи планини. А ако всички те са мъртви, добрите жители на метрополиса няма как да научат за фермата за хепъри или за релсите, водещи към пълните с хепъри катакомби под нас.

— Радвам се за вас — отвръщам, като не си правя труда да прикривам сарказма си. — Поздравления. Но все още не знам защо съм тук.

Остава смълчан за миг.

— Оказа се — обяснява, — че оптимизмът ни може и да е малко прибързан. — Очите му се насочват наляво и той се вглежда в далечната стена. — Би ли ми направил една услуга? Ще включиш ли онзи монитор ето там? Онзи, който виси на стената.

Всички ме следят с очи — чувствам влажните им погледи върху себе си, — докато вървя покрай стъклото към въпросния монитор. Натискам един бутон отстрани на екрана. Той мигом светва.

— Това е запис от телевизионен репортаж — уведомява ме Владетеля. — Новини, излъчени на живо само преди часове.

Чувам звуци, преди образът да се изчисти. Масови безредици, хора крещят. Останали са без дъх от вълнение. После фокусът се прояснява. Зървам фигури да се щурат по едно от главните авенюта на метрополиса. Улиците са препълнени от огромно множество коне с кабриолети, които са принудени да спрат по местата си, а пътниците им изскачат навън. Още кадри от различни места, вероятно заснети от охранителни камери, безсмислени и накъсани, сякаш режисьорът се е затруднил да ги сглоби в едно. За не повече от две секунди зървам сградата „Домейн“, където някога работеше баща ми. Кадри с градската болница. Конгресният център със заснето водно шоу на фонтаните пред него.

Не знам какво се случва, но въпреки това по кожата ми пробягват тръпки. В главата ми шептят гласове, развълнувани, безумни, извисяващи се един над друг, все по-силни и после осъзнавам, че не са в главата ми, а идват от телевизионния монитор.

— … невероятни новини, които разтърсиха жителите на метрополиса…

— … никой не вярваше, че е възможно да се оцелее толкова дълго в Пустошта…

— … лице, познато на всички ни като един от избраните ловци…

И после картината внезапно се променя и вече се намираме в студио; не, обстановката е твърде невзрачна, прекалено студена. В градската болница сме. Покрай стените са подредени сестри в униформи и лекари. Ракурсът и широкоъгълният обектив, с който се снима, ми дават да разбера, че става дума за охранителна камера в коридора. Притичва един медицински екип. Най-отпред са трима лекари, които размахват ръце като обезумели и избутват настрана репортери. Теглят след себе си болнична носилка на колела. Когато носилката — хоризонтална плоскост, носена от две вертикални колони на колела — преминава покрай камерата, в началото не успявам да видя кой е проснат на нея. Гледката е закривана от твърде много репортери, прекалено много сестри и лекари са обградили пациента. Виждам единствено стъпалата му, които са пъхнати в ремъците за краката.

И в следващия момент — проясняване, част от секундата, в която пролука в стената от тела ми позволява да хвърля краткотраен поглед. Но това е всичко, което ми е нужно. Знам кой е. Носилката е откарана по коридора.

Затварям очи невярващо. Още успявам да видя прибраната й в кок коса, няколко освободили се кичура висят и се влачат по покрития с плочки болничен под. Яркочервени са и лъщят като артерии, пълни с кръв. Виждам идеално оформения нос, леките издатини на скулите, ясно очертаната челюст и така бледата кожа на фона на тъмните плочки на болничния под.

Ашли Джун.

18

— Тя е проблемът — заявява Владетеля, а мекият му тон е заменен с язвителност. — Твоята съученичка. Партньорката ти в лова. Придружителката ти на галавечерята. И, както научаваме сега, важен функционер на ГИХ.

Екранът става черен.