Капанът

Матю само отвръща на взора му и остава безмълвен. И после започва да се смее пронизително, а тялото му се тресе, сякаш никога не е чувал нещо по-смешно. При звука на смеха му по гърба ми полазват тръпки. Все още смеейки се, той се отдалечава и ни оставя загледани смаяно след него. За да стигнем до осъзнаването на истината.

От тук няма спасение.

6

През следващите няколко часа сме оставени да проучваме мястото сами. Но се сблъскваме с все същата тъжна монотонност: силно осветени тесни коридори, блестящи ярко заради отразяващите повърхности на стените и тавана. Хлътналите, леко засенчени ниши са единственото, предлагащо промяна в това ослепяващо еднообразие. Момчетата из катакомбите с техните празни и унили погледи се взират мрачно в нас, но когато очите ни се срещнат, рязко отместват взор встрани. Не отговарят на въпросите ни и пренебрегват поздравите ни.

Откриваме две големи пространства — и двете приблизително с размерите на лекционни зали — в двата противоположни края на катакомбите. Едното пространство е трапезарията, макар че названието е твърде помпозно за него. Всъщност е малко нещо повече от място за хранене на животни. От единия до другия край се простират улеи, пълни с каша, наподобяваща помия. Момчетата (и тук-там по някое момиче) се струпват в помещението и се хранят бързо, като загребват храната с шепи и я тъпчат в устите си. Друг улей е пълен с вода и всички отиват първо до него. Водата е възсолена и хладка, с лек метален привкус. Други момчета — които ни хвърлят кратки погледи на бегло любопитство — влизат и излизат, като прекарват в трапезарията най-много минута. Осъзнавам, че това е начинът, по който се хранят — само колкото да потушат пристъпите на глад.

Колкото и да ми става противно от осъзнатото, нищо не подготвя стомаха ми за онова, което ни чака в другото голямо помещение. Подушваме го далече преди да сме го достигнали. Това е общата тоалетна, но отново името е твърде гръмко. В действителност представлява отворена помийна шахта с отпадъчни води. Стоим на прага и никой не смее да влезе.

Малко момче се показва навън и демонстрира едва забележима изненада, че ни вижда.

— Недейте да уринирате или да се изхождате никъде другаде, освен на това място. Нямаме много правила, но това е един от малкото железни закони. Вършете си работата тук и никъде другаде. — Отминава ни, като вдига панталоните си.

В крайна сметка ще се наложи да влезем и да понесем смрадта и гледката вътре. Но не веднага. Тръгваме си, а вонята ни следва по празния коридор. Вече надалече, където миризмата е по-слаба (никога не изчезва напълно), се струпваме пред една ниша.

— Лоша работа — заключва Дейвид. — Какво ще правим, Сиси?

Сиси не отговаря. Оглежда горния ръб на нишата и пъхва пръст в малък жлеб.

— Напипвам стъкло. Това е мястото, откъдето се спуска стъклената преграда. — След миг се покатерва в самата ниша и започва да блъска по задната стена. Прозвучава глухо ехо. Прехапва долната си устна, дълбоко умислена.

— Какво има? — пита Епап.

— Зад тази стена има празно пространство. Нали помните какво ни каза Матю? Там отзад има цяла система за транспортиране. Вероятно мрежа от релси, по които тези ниши се придвижват в различни посоки. — Излиза обратно навън с помръкнало изражение. — Усещането е все едно си в ковчег.

Облягаме се на стената, предпочели да седим на пода вместо в нишите. Макар да се намираме в катакомбите само от около час, вече чувствам как клаустрофобията ме души в хватката си. Ярката светлина е неумолима, вонята е нетърпима, а атмосферата е мрачна и потискаща. В някакъв момент ще ни се наложи да ядем от помията в улеите и да използваме тоалетната. Ще влезем в рутината на всички останали тук. В крайна сметка алармата ще прозвучи и ние ще се присъединим към побърканата надпревара в издирване на празна ниша. Ще делим с тях същото ужасно съществуване, състоящо се от повтарящи се, неразличими един от друг цикли, докато неизбежно някой ден, заключени в нишата си, ще бъдем транспортирани. До кухнята им, до покоите на Владетеля, до устата му и после ще преминем през храносмилателната му система.

Нежелана мисъл изниква в главата ми и ме изненадва: животът в Мисията, управлявана от Кругман и неговите предшественици, сравнен с това тук, вече не изглежда чак толкова скандализиращ. Потръпвам при заключението.

Изпълва ме решимост. Поглеждам към Сиси, Дейвид и Епап.

— Ще се измъкнем от тук.

— Как? — пита Дейвид.

— Не знам. Но знам едно нещо: ще се спасим или ще умрем в опит да го постигнем. Защото няма да… да похабя живота си в това ужасно място. — Полагам длан върху тази на Дейвид и я потупвам енергично. — Обещавам ти, Дейвид. Няма да се превърнем в едни от тези хора тук. Защото тяхното съществуване… всъщност не е никакъв живот. Дори не е оцеляване. Просто е… — Клатя глава. — Не е за мен. Не е за нас. Струва ми се, говоря от името на всички ни: предпочитам да съм мъртъв утре, отколкото жив след година, но тук.

Помръкналите в рамките на последния един час очи на Сиси проблясват. Полагам другата си ръка върху нейната и я стискам здраво.