Капанът

Изтичвам до вратата и освобождавам Ориджин гранатите, които бях донесъл от лабораторията. Освобождавам предпазителя и натискам бутона. Мигом зазвучават тихи бипвания, които се учестяват и усилват. Хвърлям гранатата надолу по стълбището. Чувам как тропва и отскача. После нищо, като че е погълната безпроблемно в супата от плът. Сега по извитите стени летят тъмни сенки, различават се тела, глави, нокти.

Проблясване, силен гръм.

Последвани от стонове, причинени от болка. Ослепени са от ярката експлозия. А за няколко на брой болката е от различен вид — причинена от забиване на Ориджин шрапнел дълбоко в тялото и от бързата промяна, причинявана от серума.

Мятам следващата — и последна — граната надолу по стълбите. Влагам всичко налично, няма закъде да я пазя. Ново проблясване, още викове. Завъртам се. Нямам време за губене, че да проверя доколко резултатна е работата ми.

Сиси не е помръднала. Продължава да удря Дейвид по гърба и от дробовете му блика повръщано на големи храчки. От устата му излиза бяло-зелено-жълта гниеща жлъчка, в която са възникнали нови бактериални форми на живот. Вонята е неописуема. Очите му още са затворени, ръцете и краката му са отпуснати безжизнено пред него. Ако някой ми кажеше, че това е само посмъртно спазматично повръщане, бих повярвал.

Крясвам към Сиси:

— Трябва незабавно да влезем в нишата.

От стълбите отново изригват крясъци. Това са човешки звуци, пронизителните писъци на новородени. Гранатите са подействали. Шрапнелите са превърнали здрачниците в хора. Или поне няколко от тях. Под кожата им е проникнал Ориджин и са превили тела на две от болка, докато се трансформират в човеци само за да бъдат разкъсани мигове по-късно.

Трябва да действаме. Вдигам Дейвид и го притискам към гърдите си, а главата му увисва, като че се противи и моли: Стига вече, стига вече. Просто ме оставете.

През вратата влетява един здрачник, като забива нокти в мраморния под, станал хлъзгав от повръщаното на Дейвид. Краката му изневеряват и той се забива в отсрещната стена.

Повече време. Нужно ни е повече време.

Оставям Дейвид долу и се втурвам към приспособлението, използвано от Владетеля да се привърже към него. Ето — дистанционното управление за стъклената преграда виси на кабел. Натискам бутона, като в същото време в залата влизат още здрачници, пързалят се и се плъзгат и като предишния се забиват в насрещната стена.

Стъклената преграда се спуска от тавана бързо и рязко като гилотина. Осъзнали, здрачниците се хвърлят към нас. Но стената застава на мястото си секунда, преди да се блъснат в нея с всички сили. Тя издържа и не се пропуква. Тръсват глави, като че да се отърват от новата доза болка, изпълнила черепите им, и после се отдалечават, за да се засилят отново. Животинските им тела бъхтят стъклото с още по-ожесточена сила, а грохотът кънти в ушите ми. Стъклото хлътва и вибрира като лист ламарина, но издържа. Здрачниците се отдръпват за нова засилка, но са погълнати от потока тела, изсипал се през вратата. Тази половина от покоите на Владетеля бързо се препълва. Телата им се притискат към стъклото, а нивото бързо се покачва, също като бяло море от пихтия.

Не че със Сиси се спираме, за да гледаме. От другата страна на стъклената стена плъзваме Дейвид в нишата, като сме възможно най-внимателни с измъченото му тяло, въпреки че бързаме. За миг двамата със Сиси вперваме погледи в останалото пространство в нишата, а после — един в друг. Ще е тясно. Но ще се справим. Все някак.

Здрачниците продължават да се стичат в другата половина от залата. Стъклото скоро ще се счупи. Ако не от нарастващото напрежение на десетките, а сега и стотиците здрачници, то от амплитудата на съвместните им писъци.

Сиси скача в нишата и поема Дейвид в обятията си. Аз се натъпквам в останалото пространство, като лягам в обратна на тяхната посока с глава при стъпалата им. Таблетът е в ръцете ми. Проверявам екрана за един последен път и натискам „старт“.

Стъкленият капак се хлопва. Започваме да се спускаме бързо, а правоъгълникът от сива светлина над нас се смалява и после изчезва. Пътуваме в пълна тъмнина в черния гръбначен стълб на обелиска. До ушите ни достигат откъслечни крясъци от здрачници, оставащи скрити от другата страна на стената, докато се катерят по извиващото се в спирала стълбище. Нишата се люлее ту в едната, ту в другата посока, като че цялата транспортираща система е на път да се разпадне. Изведнъж политаме право надолу и всичко, което мога да сторя, е да стисна стъпалата на Сиси, да притисна пръстите на краката й към лицето си.

И после гравитацията ме смачква като нечия гигантска ръка. Правим зашеметяващо остър завой и сега вече се движим хоризонтално, тилът ми се блъска в стъклената стена, а после главата ми се килва напред след нов, спиращ дъха завой.

Минута по-късно сме окъпани от горещите лъчи на прожектори. Мъчим се да останем спокойни, с ясното съзнание, че скоро ще свърши. После угасват и отново потъваме в мрак.